парадигми

Божидар ме поглеждаше изпод вежди за секунди и отвръщаше очи, сигурно учуден защо аз го гледам. Виждах го за първи път на живо и ми беше интересно какво е станало с него, как е израснал, в какво вярва, какво обича, за какво мечтае. Едновременно с това се опитвах да потуша първоначалното си впечатление за старозагорско гаменче от крайните квартали, за което ми подсказваха видът и държанието му. Приличаше на хилядите момчета с коса 1 сантиметър, които отпускаха тежко ръце по маси и облегалки на столове, също като бащите и чичовците си, заемайки пространство с огромните си тромави тела, една „мъжка“ стойка, доколкото не беше по-скоро израз на собственото им безсилие и незначителност. Баща ми не заемаше подобни стойки.

Гласът на Божидар беше прясно мутирал, тялото – уголемено, беше на 17. Познавах го като „Божко“ – малкият братовчед на моя малък братовчед Иво, появил се след почти десетилетие нещастен брак на родителите си, оженили се колкото да не останат сами. За разлика от тях беше красиво дете, за което разбирах по снимките от редките срещи на семейството му с това на Иво. Рзликата им беше 17 години и Иво се радваше да има още един братовчед освен мен и сестра ми. Божко се учел добре, бил умен – това достигаше до мен.

Оплетената и пълна с дрязги родова история не беше спестена и на Иво, и от бащината страна на семейството си имаше чичо, който не искаше да помага на трудноподвижната си майка нито докато тя живееше в къщата си на село, нито сега в апартамента в същия град като него, а вместо това смяташе, че е по-добре да го продадат; чинка, която никой не харесваше и беше в конфликт с всички; баба – която не спираше да говори за живота и младостта си и изискваше любов, играейки жертва и натискайки бутоните за чувството за вина и дълг; и Божидар, който беше роден в средата на всичко това.

Всички бяхме седнали на масите в ресторанта. Облечени празнично за 60-ия юбилей на свако ми – чичото на Божидар. Всичките му роднини бяха там – майка, братовчеди с децата си, глуха леля и мъжа ѝ, която казваше, че има 6 правнука и още един на път, а едно от въпросните деца не ѝ обръщаше внимание, като го викаше, и даже бягаше от нея. Изглеждаше мила бабичка тази баба Данка, почти близначка на бабата на братовчед ми, Димка, с по-меки черти, но със същите огромни ръце като на сестра си. Толкова мила, а и може би защото не говореше непрестанно като баба Димка, че като си тръгваше, ѝ изпратих въздушна целувка, а едва ли щяхме да се видим някога пак. „Който няма настояще, живее в миналото“ – каза майка ми след поредната ми въздишка и опит за избягване на историите от младостта на баба Димка, срещу която седях и която говореше на когото види, но и понякога се обръщаше лично към мен или някого другиго, повтаряше имената ни като малко дете докато ѝ обърнем внимание, макар да виждаше, че говорим с други и затова не я поглеждаме. Този живот в миналото се сблъскваше с настоящето именно в репликата „Имам 6 правнуци“, докато едната правнучка я избягва. Как им се радваше на съществуването, отдалеч ли? По снимки, по разкази? Това поколение не я познаваше и не го беше грижа за нея. Точно както баба ми наскоро викаше на правнучката на брат си да ѝ даде да я прегърне, а детето бягаше от нея. То не гледаше нейни снимки, както тя беше гледала негови, не я помнеше от миналогодишното им виждане. Тъжно ми беше за баба ми, която наивно смяташе, че щом сме един род, сме неразривно близки. И с усмивка избягваше да си спомня за дрязгите и в нейното семейство, в нейното поколение, за изгубените връзки поради конфликти или географска отдалеченост. И настояваше, че е трябвало да се обадя на третите си братовчеди в Канада, когато бях там за седмица, макар че не съм ги виждала от 15 години и че бях в другия край на страната.

Свако ми се суети, организира, отваря бутилки, налива, грижи се, присвил устни съсредоточено. От едната му страна сме седнали всички от рода на леля ми, от другата му болезнено парят 3 празни места – за брат му, снаха му и единствения кръвен племенник. Казали били, че ще дойдат, но само те липсват. Запазил им е места най-близо до себе си въпреки конфликтите. Иска за юбилея си всичко да е перфектно. Не ги изчаква за първата наздравица, защото 16 други човека пък очакват да открие празника. Когато най-накрая идват, поздравяват вяло, не се здрависват с никого, просто се настаняват между свако ми и баба Димка. Облечени обикновено с всекидневните си дрехи, може би нямат други, може би нямат поводи за други дрехи. Не изглеждат заинтересовани от хората срещу себе си. Свако ми понякога говори с брат си, Божидар отговаря на скучните въпроси къде учи и кой клас е (в Електрото, 11-ти). Защо не понечва да се запознае с мен и със сестра ми? Родителите му също не му напомнят за елементарни обноски, а и според държанието им самите те или ги нямат, или са ги забравили. Аз също оставям нещата така, предпочитам да го наблюдавам вместо да си говоря с него. Само той от време на време засича погледите ми, както е отпуснал тежкарско ръце на коленете си и рамената му са толкова увиснали от поза, че ме стрелка изотдолу с очи, докато боботи с променения си глас в това уголемяващо се тяло, напук на ниския ръст на баща си, и бързо потъват някъде още по-надолу или в удобната посока към родителите си.

Помня чичото на Иво като млад и преди да се ожени – мъж с мило изражение, усмихнат. Сега, когато седи на масата и не говори, естественото му изражение е на измъчен човек с постоянна болка, излъчваща се от лицето му. Знам, че е преживял един или два инфаркта и работата му е физически тежка. Две години по-малък е от брат си, който няма сериозни здравословни проблеми. Те инфарктите не са от хубаво, де. Личат му и ми е трудно да го гледам. Само когато нещо говореше с брат си и се усмихваше и когато четиримата с двете им братовчедки танцуваха хоро, забелязах у него благия мъж, когото помнех. Докато танцуваше нямаше болка по лицето му, а лекота.

По-късно Иво ще ми разкаже, че отдавна е блокирал цялото семейство на чичо си в социалните мрежи, защото видят ли го някъде на екскурзия, започват коментари как ето, семейството му има пари, значи те трябва да се грижат за баба Димка, а не чичо му да „си“ жертва апартамента за нея вместо да го продаде или даде под наем – самият апартамент, купен с пари на бабата. Също разбираме, че те никак не са закъснели с пристигането, ами прекарали 20 минути в разговор с някои от роднините, седнали отвън на въздух, вместо да влязат при нас и първо да поздравят рожденика.