19
Февр
18

на тъмно

лежахме прегърнати и исках да вия и да изчезна, да бягам и да плача едновременно. но сега нямаше къде да избягам. беше моята стая, моето легло. но не беше моето време за лягане, твърде рано – 11 вечерта. обикновено не ззаспивам преди 2, къде ти в 11. а тя заспиваше и нямаше шанс за нищо повече. беше ме обгърнала с ръце и крака, но не ме свърташе. отидох до тоалетна, повисях на компютъра. теч ми прати видео, с което да ме окуражи, но се разплаках. тя спеше, необезпокоявана от шумовете ми или движенията на другите съквартиранти.

върнах се в леглото. ставах пак до тоалетна. после, за да си сложа чорапи. после, за да си впръскам спрей в носа, който се запушваше от тъпите сълзи. ту спираха и после пак. някво голямо отчаяние. после по-малко – моментно такова. после пак голямо. екзистенциално. за целия ми живот. и пак по-малко – за сегашната ситуация, в която сама се вкарах и сама отказвах да изляза. щото друго си е директно и индиректно да ти казват и показват, че няма смисъл, ама ти пак да си бъхтиш своето, може би именно поради факта, че няма смисъл.

представих си как я събуждам и й казвам да се махне, да изчезне, не ми пука къде, не ми пука, че е полунощ и че няма къде да отиде, да се оправя. и плаках още и бършех очи в чаршафа. тя беше завита с другото одеяло. предишната нощ дори и в съня си се завираше в мен и се събирахме под моето одеяло. ‘какво друго одеяло’ – беше казала със смях и го беше разкарала по-надалеч. цяла нощ спах на края на леглото, където ме беше изтикала от прегръщане. беше ми хубаво и много топло. сега малко зъзнех.

реших, че и аз ще се опитам да повярвам, че няма смисъл и че по-добре това да е последния път, в който се виждаме. или поне, в който пак не издържам и я целувам, което ми дава илюзията, че всичко това е много яко. гледах я как спи. обърната към мен. тихото й дишане. понякога по-шумно. не се събуди от подсмърчанията ми. усещах топлината й отдалеч. след няколко часа щеше да се събуди (дори не знаех, че все още ще е тъмно, защото никога не бях ставала толкова рано), за да отиде на работа в берлинския си офис. а на другия ден щеше да се върне пак в града си. след всяко виждане съм с усещането, че съм си въобразила всичко, което се е случило. няколко часа заедно, неизменното й пиене на чай, неизменното ми желание да я целувам. сега прекарахме почти 2 дни, но знам, че на другия ден стаята ми ще изглежда още по-празна отпреди.

яд ме е, че се срещаме в момент, когато има хиляда обективни пречки. и няколко субективни. яд ме е, че тя е толкова fucked up. защо все такива си избирам.

сълзите ми изсъхват и желанието ми да съм близо до нея отново се появява. пъхам ръка под одеялото й, напипвам крака й. топло е. прегръщам я. заспивам. будя се някъде не до нея и пак се залепвам. тя леко се размърдва, гледа си часовника, пак заспива. наместваме се заедно, държи ръката ми до себе си, целувам я по челото. заспивам. докато алармата не я призовава. навън е тъмно.

Advertisements



Advertisements
Follow детски му халюцинации on WordPress.com
текст за текста от текста роден в прах от страници превърнат, върнат на майка му в хартиен ковчег

а ти какво пишеш?

nimfomanche кльомба точка gmail точка com
не ми кради хапчетата
88x31

date

февруари 2018
П В С Ч П С Н
« Дек    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728  
случайно мъничко ме заболя на онова мъничко място

минало незабравимо

ако ще си играем игрички, почвай, тук е мястото
а какво е отечество?

Категории

недей