26
мар.
18

звуци и движения

като отида на клуб или концерт, и лявата ми ръка започва да живее собствен живот. от няколко месеца си е такава самостоятелна. хваща някакъв ритъм и си се движи независмо от другите части на тялото ми. и те са едни такива автономни и се опитват да се разделят, да не са част от цялото, от тялото. някой път рамото ми усети, че е схванато, и започва едни неестествени движения, за да се освободи. после пък другото се обади, и тръгват да се надбягват под главата ми. по-натам се обади някой нерв на кръста ми, който не може да търпи да остане незабелязан при коя да е форма на физическа активност, дори и при обикновено ходене. за да го намести, ханшът ми почва да играе напред и настрани, а в очите ми се чете една мъка, която съзнанието опитва да демаскира като вечерна апатия и крайният резултат е леко повдигане на устни и дълбоки вдишнания сякаш надушвам неприятна миризма. през цялото време главата ми описва всички възможни завъртания и наклонения на земята в пълен асинхрон с останалата част на тялото, което, нали, е разделено на малки кралства и графства, всяко със своите закони и годишни времена според оста север/юг. някои територии се сливат, други обявяват независимост, все се намира някой желаещ да се откъсне, да присвои, да избяга, та ми е трудно да им следя развитието и мераците. разбирам го едва като зазвучи музика и те се активизират.

но лявата ръка е отделен случай. не се вдига над нивото на кръста. пръстите описват неправилни окръжности, закръглени квадрати и свързва 5 точки в съзвездия. понякога дланта заплашително се доближава до брадичката, до гърдите, до очите. подмишницата се изпотява и тогава се вдига по-нависоко, ако може илюзорният бриз да духне свеж хладен въздух. рамото подскача с ритъм различен от този на пръстите. през това време дясната ръка не помръдва. тя си почива, защото по принцип е активната – мъкне куфари, отключва врати, реже с нож, пише, маже с крем, набира пин код, сочи невъзпитано, маха за чао. сега й е време да стои неестествено отпусната надолу. но това е вечната игра. тя поддържа земния баланс. едната сочи нагоре, другата – надолу. изпълняват ритуали, по-стари и от някои цивилизации, надживели зараждането и изчезването на няколко хиляди езика. архетипни символи на звуци, движения и посоки. монотонното пеене на шаманите и тръскането на звънците по дрехите им, което те вкарва в транс, защото си спомняш за живота още преди да се родиш. да си спомниш утробата и лекото поклащане вов водите и сърцето на божеството, което те е обгърнало – монотонно, с равен, плавен, постоянен ритъм. и топлината, която после завинаги ти отнемат и после ще я търсиш под одеяла и в прегръдките на всички други, които търсят същото. и без нея вълкът в гърдите ти ще вие. без нея ще виеш. особено нощем, когато е най-студено. затова лявата ръка изпълнява ритуали, а дясната балансира с неподвижност. за да не се изплъзне нещо, да не се откъсне и да го загубя в тъмното, че после и него да търся като стане студено.

Advertisements



Follow детски му халюцинации on WordPress.com
текст за текста от текста роден в прах от страници превърнат, върнат на майка му в хартиен ковчег

а ти какво пишеш?

nimfomanche кльомба точка gmail точка com
не ми кради хапчетата
88x31

date

ноември 2018
П В С Ч П С Н
« мар.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  
случайно мъничко ме заболя на онова мъничко място

минало незабравимо

ако ще си играем игрички, почвай, тук е мястото
а какво е отечество?

Категории

недей
Advertisements