06
Ноем
17

saturday night fever

значи, представи си, че ми е студено от около час и ми се пикае и бандата, която чакаме да гледаме безплатно заради записа на arte – Mogwai, не ме е изкефила достатъчно, но съм се навила да ходим на концерт, за да сме всички заедно. мисля, че като приех поканата за концерта, тъкмо започвах да съм леко пияна в един бар в кройцберг с не добре затваряща се врата, поради което и тогава ще да ми е било студено. концертът започва, Mogwai излизат без излишно трупане на напрежение – все пак просто ще снимат изпълнението им, а ние ще крещим и хвърляме сутиени. така де. слагат си инструментите, казват две думи, поемат дъх и… аз врътвам глава надясно и виждам на барабаните най-яката мацка на света. влюбих се на момента и през цялото време гледах концерта с най-глупавата си усмивка, само лига дето не ми потече. беше прекрасна. докато другите музиканти си свиреха с poker face и най-много затворени очи, по нейното лице минаха всички емоции на света. беше перфектна. точно толкова перфектна колкото може да е един човек, когото виждаш за първи път, нещо в него ти харесва ужасно много и пренасяш отгоре му всичките си странни фантазии за това какво може да е, как да се държи и т.н. и така в този bliss си живях един час и беше страхотно. и заради нея музиката много, много ми хареса! исках да си остана в тоя час, но и ме чакаха други приятни неща тази вечер.

пушихме малко в един бар и всичко миришеше на лавандулово масло, защото с него прикривах силната миризма на коза, който си бяхме взели по-рано през деня и разнасях цял ден в якето си. бях напоила една кърпичка, но и си носех шишенцето с лавандула. по пръстите и в джоба ми надделяваше ту едната миризма, ту другата. хареса ми как ме хвана, защото се отпуснах и следях разговора, после не го следях, мислех си неща за нещата, които се говореха, но не ги казвах, смеехме се, гледахме си уголемените зеници, а от тонколоните нежно звучеше някаква метъл тресня, която нямаше край. започвах изреченията си с края им, но това не ги правеше безсмислени. крачех по улиците, дишах въздуха и знаех, че съм на правилното място.

досега не ми се беше случвало да съм на 2 концерта в един ден (освен на фестивал). поне тези двата бяха кратки, но пък много емоционални. следват Liima, които пеят на някаква странна сбирка с ‘експериментална музика’ и аз съм решила не само да отида на два концерта в събота, но в неделя отново да ги гледам докато просто свирят в някакъв хотел, където били направили 4 от песните в новия си албум. лудница. но прекрасна лудница. понякога се питам дали не ми е по-добре да си слушам музиката сама вкъщи, да ми е перфектно такова, да няма никой наоколо, да си преживявам някакви неща. понякога и пред сцената това се питам. и после пак си взимам билет за някакъв концерт. просто е твърде хубаво.

на излизане от Liima хайтам ми пише, че са на куиър парти в sudblock. едва 1 сутринта е, така че се запътвам натам с падащата си батерия и само монети в джоба. на следващата спирка в моя вагон влизат четирима полицая, зад тях още четирима от сигурността на метрото, но и на техните кръстове висят белезници. всеки си е с униформата. единият полицай супер се е барнал с дълга поддържана брада и сякаш току що е излязъл от фризьор, простете – бръснар. аз продължавам да си дремя, нямам представа къде под града се намирам и откъде минава тази линия. поне знам къде ще стигна. едва след 2 спирки осъзнавам, че се возя във вагон с полицаи, а през джоба на якето ме топлят 2 грама коз, наполовина изпушен фас, листчета за свиване, и всичко това омешано с лавандулата. толкова ми е все едно и знам, че нищо няма да се случи, че дори не се сещам да благодаря на привилегиите си – процентът на спрени за проверка бели жени сравнен със спрените тъмнокожи мъже. въпреки че хич не се притеснявам, усещам как миризмата на коза надделява над лавандулата и си бъркам в джоба, развивам лекичко капачката на шишенцето и го допирам до плата. една капка стига. сега ще воня на лавандула още няколко часа. нямам никаква представа от кой от 15-те изхода на Котбусер тор да изляза, затова правя рандъм завои с надеждата да уцеля. возя се нагоре с един безкраен ескалатор и се сещам за ужасния филм, който гледахме с ири и заради който имах кошмар още същата вечер, той започваше как една туристка се вози на ескалатор и излиза точно от Котбусер тор. возя се безкрайно и си мисля ‘ей ся някъв хахо ще ме убие’. но вместо това ескалторът ме води към друга линия на метрото. не се връщам обратно надолу, сякаш от суеверие, а извървявам целия перон. никаква идея къде отивам, но вървя напред със същата сигурност, с която знам, че е грешната посока. така и се оказва. на Коти е доста спокойно като за събота вечер. ориентирам се по лампичките пред бара и пресичам 15 светофара, докато направя полукръг и стигна до него.

в sudblock никой не ми иска вход, а имах точно колкото за него – 3 евро, явно съм влязла през друга врата. хайтам и ахмед танцуват сластно, заобиколени от куиър множеството, на което пък аз не мога да се нагледам. от 25-те ми дни тук, всички куиър събития, за които знам, но на които не отидох, защото или нямаше с кого, или се чувствах депресирана и не на място, и изведнъж се оказвам на куиър парти, и то точно в sudblock, без въобще да съм го мислила и планирала. момчетата ме подканят да танцуваме и се опитват да направят някакъв сандвич от нас тримата, но аз се дърпам, за да продължа да се поклащам самостоятелно и да се наслаждавам на множеството. то се състои 90% от момичета, чак се чудя как моите момчета са попаднали тук. съвсем случайно, обясняват ми. хайтам ме пита кои мацки съм си харесала, ахмед държи да ми купи бира, аз пуша още малко коз навън. заради самата мисъл, че имам в джоба си. отново знаех, че съм на правилното място. мисълта ‘I don’t belong’ лежеше някъде потушена и танцувах отгоре й. виждах, че не е толкова страшно, но и също така не бях съвсем сама тук. но си мислех, че всичко е наред и че може би мога да го направя и някой друг път. също така произнесох думите ‘I love ‘Destiny’s child’. в метрото към вкъщи весели хора пееха песни, а начумерени лелички им се чумереха.

абе, чудя се, кой още си пише в блога, това отдавна не е модно, нали?

Advertisements

1 Response to “saturday night fever”


  1. 1 малекс
    06.11.2017 в 9:58 AM

    може да не е модно, но е чудесно


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


Follow детски му халюцинации on WordPress.com
текст за текста от текста роден в прах от страници превърнат, върнат на майка му в хартиен ковчег

а ти какво пишеш?

nimfomanche кльомба точка gmail точка com
не ми кради хапчетата
88x31

date

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« Окт    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  
случайно мъничко ме заболя на онова мъничко място

минало незабравимо

ако ще си играем игрички, почвай, тук е мястото
а какво е отечество?

Категории

недей

%d bloggers like this: