13
Окт
17

a new city, a new home

трети ден от живота ми в берлин и вече чух българска реч и получих първата си паник атака. йей!

живея на края на света или, както ири ме научи, in der arsch der welt, тоест северозападния край на града. поне не съм в зона С. та тук на нашата чудна спирка на метрото, чиито плочки приличат на нещо средно между прогорени дървени пана и външна облицовка на соц хотел, тоест мръсно кафяво, което е доста разочароващо в сравнение с която и да е друга спирка по трасето на тази линия, има дръзки стилизирани флорални и нам-си-кви мотиви в зелено-червено-жълто-черно-бяло, има изцяло жълти, има разни рисунки, дори една спирка, която е в ремонт и стените й още нямат покритие, изглежда по-приветливо… та тук на нашата си спирка чувам двама българи нещо да си говорят, не разбрах какво.

влакът закъсняваше – общо 10 минути, за което време успяха да повторят 3 пъти съобщението, че има закъснения и/или отменени влакове и че се извиняват, включително и на английски. аз бях на път за бранденбургската врата, където щях да се включа в един meetup на лгбт хора с цел да видим фестивала на светлината и да ходим на бар. в апп-а 90% от потвърдилите, че ще дойдат, бяха мъже, ама викам си, кво толкова, ще се разходя малко, ще видя светлините, все някоя жена ще има, пък и мъжете са ок. мястото на срещата беше твърде близо до ‘вратата’, така че не се виждаха много добре надписите, които прожектираха заедно със светлините. имаше супер много хора, дори и организаторът не беше очаквал, бяхме около 30 човека. запознах се с първото ми попаднало момче, оказа се един от малкото местни на тази среща. имаше точно 3 жени, като едните бяха двойка. средната възраст се въртеше около 40, което малко ме отчая, но аз и без това бях срамежлива и знаех, че няма да се запозная с никого другиго. вървяхме по unter der linden и спирахме където имаше светлинни прожекции – на университета хумболт, на операта, и още едно място в мите, което така и не запомням как се казва, но са нещо като две сгради-близнаци и лятото понякога има концерти на открито на площада между тях. светлините бяха хубави. 3-те жени изчезнаха, та бях аз с 2 дузини мъже. зяпах и снимах. на berliner dom имаше много народ и хубави инсталации, щеше ми се да седна в тревата както друг път, но беше влажно и студено, разбира се. като стигнахме в бара на hackescher markt и целият се изпълни с мъже, отидох до тоалетна и после небрежно се изнесох без да кажа чао на никого. върнах се пак на berliner dom и догледах останалите видеа и светлини, които прожектираха върху сградата. не ми се прибираше много, не намерих и нещо особено интересно случващо се, та тръгнах да си хващам влака от александерплатц. по пътя виждах, че осветяват и кулата, но не можех да направя хубави снимки отдалече, чак като я доближих я щракнах.

бях си харесала да се кача на регионалния влак и оттам с метрото до вкъщи. регионалните са яки, защото не спират навсякъде, следователно са по-бързи, и имат втори етаж. предния ден вече се бях возила на втория етаж и исках пак. влязох в гарата (спирка ли е, гара ли е…) и тръгнах по стълбите нагоре към моя коловоз. значи… аз имам страх от високо, който се проявява по странни начини. не ме е страх да летя. чувствам се ок в небето, обичам да съм до прозореца и да гледам надолу как кацаме или излитаме. страх ме е от височината като огромност и всеобхватност, като нещо по-голямо от мен, което може да ме погълне. по същата причина ме е страх и от дълбока вода. в извънградски условия това се свежда до това да не мога да ходя по горски/планински пътеки, където ме делят минимум 2-3 метра от надолнището. в градски условия това са ескалаторите и някои остъклени асансьори – когато са в някакво отворено пространство. ако са до стени – съм ок, ако ще и на 20-ия етаж да се качвам. гадно ми е и да минавам по мостове или пътеки, които също са прекалено в откритото. всичко това изобилстваше в мола, в който работех 3 години, и бях измислила някакви сложни схеми, за да ги избягвам, и когато бяхме с мартин, му се налагаше да се съобразява с мен. та сега се качвам по стълбите към коловоза, обикновено тук е фраш с хора, сега сме сигурно десетина. стълбите не са отворени, но пак има по малко пространство и от двете им страни и погледът ми все там беше забит. на перона вече започна да ми се замайва главата – виждах приземния етаж от стълбите, отдалечих се малко в другата посока, но там пък бяха ескалаторите и също виждах долния етаж и колко нависоко сме. зад себе си пък виждах основата на кулата и само като си представих колко е висока, още повече ми се зави свят. огледах се къде мога да седна, но трябваше да мина или покрай стълбите, или покрай ескалатора, и изведнъж разстоянието, което ги дели от коловоза – около 3 метра, ми се стори твърде тясно, за да мина. влакът идваше след 10 минути, бяха минали само няколко секунди, а вече нямах представа как ще изкарам тук. дори не можех да сляза, защото ми се виждаше твърде високо всичко. нямаше едно сейф място, на което можех да спра погледа си. дойде влак на друг коловоз, което пък ми насочи вниманието колко огромна е самата гара, защо, по дяволите, всичко е толкова огромно и високо. ами ако паднем, ако всичко това се строполи. цялата стъклария, желязо, бетон, плочки. правех по 2-3 крачки във всяка посока търсейки поне къде да се облегна за стабилност, но имаше само валидатори за билети и опрях лакът в единия. ‘паник атака’, викам си. реално не знам дали това може да се категоризира като паник атака, не съм чела достатъчно, но ми се е случвало още няколко пъти все свързано с височини. навремето с терапевтката ми сме говорили каква може да е причината, но не задълбахме много как да я изчистим. овладях я като започнах да рационализирам ситуацията – не съм толкова нависоко, и друг път съм била тук, нищо не е ставало, дори като е било пълно с хора, всичко е достатъчно стабилно и ни е издържало всичките, барабар с тежките влакове. перспективата ми се промени и като погледнех към долния етаж вече не ми изглеждаше толкова далеч. бавно гледах ту през стълбите, ту през ескалатора, нагоре към стъклената арка на тавана. като се почувствах по-уверена погледнах и назад към кулата, която сега беше осветена в синьо. всичко беше наред. всичко трая около 2 минути. после влакът беше топъл, аз седях на втория етаж и се наслаждавах на бързото му и тихо движение по релсите, докато минавахме покрай други огромни сгради, по гари и мостове така високо над стабилността на земята. не ме беше страх. реката проблясваше зад дърветата и се криеше.

Advertisements

0 Responses to “a new city, a new home”



  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


Follow детски му халюцинации on WordPress.com
текст за текста от текста роден в прах от страници превърнат, върнат на майка му в хартиен ковчег

а ти какво пишеш?

nimfomanche кльомба точка gmail точка com
не ми кради хапчетата
88x31

date

октомври 2017
П В С Ч П С Н
« Март   Ноем »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  
случайно мъничко ме заболя на онова мъничко място

минало незабравимо

ако ще си играем игрички, почвай, тук е мястото
а какво е отечество?

Категории

недей

%d bloggers like this: