(за 24 октомври, но 2009 година)

който дойде в събота, хубаво направи. тези, които не го направиха, получават прякори ‘весо и мая, които ходиха на ревю’, ‘марта, която беше в ямбол’, ‘валя, която беше в бургас’, ‘пътева, която забрави’. тези, които не отговориха на любовното ми писмо, няма да ги коментирам. а тези, които така или иначе ме досрамежля да поканя, също не дойдоха. а тези, които не са в софия или българия, така или иначе нямаше как да дойдат. след като малко се нервех на фактът ‘много отсъстващи хора’, плам ми даде един куп есенни листа и ги пръснах навсякъде из къщата и забравих за всичко, и хора заприиждаха. и ядяхме, пиехме, стълпотворение в кухнята, при наличие на две големи стаи, очакващи гости. и получаваме:
тонколонки! чайове, консерва печен боб за студените зимни вечери, тоалетна хартия със судоку, вицове и други, торба с леща, лук, червен пипер и рецепта ‘студентска леща за френска филология’! и други благинки за стомаха, които се ометоха набързо или се използваха за направата на най-вкусната синя кофа сангрия. и някои хора, ах милите, приели любовното писмо толкова насериозно, че дори си бяха сложили нещо лилаво (дори мишу! брау, мишо!) както пишеше в него и не пропускаха да ми кажат. а когато ваня и мари влязоха вкъщи, стоят все още в коридора и ‘ааах, много е хубаво тука! уютно!’. следващите им думи бяха – ‘кога ще се бесим!’. пак любовното писмо. чак се изкушавам да го постна и тук.
накратко – сангрията, над която ваня редеше вещерски заклинания, изпи се до дъно; скачане, танци, ‘обесете се в неделя’; някви пурети се докараха, наргилето запуши; ани и ирта говорещи си за икономика, или нещо по-тясно, но все в тоя дух; мишо пиещ чай, въй! радост също дойде. имахме и анже. десо си тръгна, после се върна.
и въобще на сутринта се събудихме 6 човека незнайно рано, забъркахме вкусни спагети, изнесохме масата на терасата и похапнахме на последното слънце. после те решиха да играят покер с бобчета, а аз най-отговорно си учех думи и правех преводи в другата стая. когато все пак стънката и мартин си тръгнаха, се оказа, че м. си е забравил портфейла и връщайки се, прие това за знак да остане и тази вечер. готвихме си яхния с месо. вкусна! но когато с мартин решихме към 12 вечерта, че трябва пак да готвим, сгрешихме! защото към синьото месо (в магазина ще ви кажат, че си е такова) добавихме оризови спагети и като капак някъв зелен фасул, но не от онзи хубавия българския, ми замразен от бондюел, който е по-дребен и стои изкуствено. ей тва развали цялото преживяване! имаше вкус на нищо! тази рецепта ще е откриваща в предаването ни ‘не гответе това вкъщи’. цяла вечер чат и клипчета ‘ол дъ сингл лейдис’ и други простотии. на другия ден тръгнахме за училище, аз пропускайки един час всъщност. оказа се, че следващата ми лекция трая точно половин час и пак поех към нас с идеята за картофи. мартин се обажда – идвам : ) докато се правеха картофите, сготвихме пак спагети и, оо, да, върнахме се в играта – беше вкусно. всичко това на фона, че и двамата сме с мизерни пари от порядъка на ‘3 лева до сряда’ – той, ‘3 лева до края на живота ми’ – аз. но винаги можем да се изхранваме само с картофи и спагети. и така трети ден заедно, основната ни мисъл беше само храна. вечерите се занимавахме с чат. тези вечери и се решихме да ходим при косето, което трябваше да е изненада, но в крайна сметка му казахме. същата вечер, докато правех един превод, бях оставила мартин съвсем сам да се занимава с няколко чат-прозорци, някои от които изискваха само моето внимание, та затова от време на време му казвах какво да пише и той съчиняваше свободен текст. но и тази нощ да прекараме само в чат беше скучно, та извикахме стънката, който щедро се яви с бира и чипс и се включи в чата с който беше останал. косето изписваше стени от текст, калоянчо ни даваше упътвания как да излезем на изхода за варна, юлия юркаше да пишем, другите – друго.
на другия ден гордо си прочетох анализа за хедонистичните идеи на хилас от пасторалния роман на оноре д’юрфе ‘астрея’ и получих 5! а след като ме изпитаха и по тематична лексика и въобще няколко седмици бях доста примерна, учех думи, пишех домашни и всичко разбирах, май сега се предавам! но пък, знаеш ли, поне ми се получи. може да не запомних всички думи и да не отидох на всички лекции, но се почувствах, че мога. и то без тласък отвън. отвътре стана някак си. щом устоях да се играе покер, а аз в другата стая непоколебимо да уча френски дума за престъпници и затворници, значи можело! and for this i thank to nobody but myself!

когато се събудя в 7ч. след 5-часов сън и ме боли дясното око, онова същото, което одрасках на кара дере с един клон, не е добър знак. не е добър знак и ключалката на външната врата да не иска да се заключи, та да заключвам на другата ключалка. не е добър знак и входната врата да стои полуотворена и да не иска да помдръдне. и най-накрая, не е добър знак да забравя на мартин чувала и да се връщам отново – през вратата, ключалката и с притеснения за окото. но когато се намираме на подуене, вече всичко е наред.
и цялото това ставане в такива ранни часове, след като аз посмъртно не ставам по такова време, за да ходя на училище, е, естествено, щот ще пътуваме. до най-странната дестинация – севлиево. какво е севлиево, кой е чувал за него? все непонятни въпроси. но когато там живее едно косе и то ще има рожден ден, а с мартин само си търсим причина да отпрашим, то се става и тръгва рано. за влак и дума не може да става, щото след седемте си часа път с две прекачвания, каца всъщност в габрово. а автобусите искат пари. а аз съм точно с 42 стотинки, това е отговорът!
затова няколко спирки с трамвай 22 и автобус 90 докъдето ни хрумне, ни оставят на пътя и дори нямам време да запея ‘ол дъ сингъл лейдис’, което съм решила да е песента за стоп, и едно бусче ни качва до ботевград с един особено мълчалив човек, който само накрая ни пита дали имаме огънче. и знаеш ли каква е красива есента. а планините са така разнообразно жълти с няколко зеленеещи се иглолистни и червени за цвят. и напекло едно слънце въпреки прогнозата за облачност (биде правена проверка за два дни напред за градовете севлиево и габрово – казаха облачно без дъжд). и аз отправям зейнала уста ту към едната страна, ту към другата, и към пътя усмивка. ей, пак сме на път! от разклона до ботевград при първото помахване на палче един голям тир намаля ход и спира. ех, късмет! чичото казва, че кара цимент. возим се в циментовоз! на фона на бг радио той води умопомрачителен разговор по телефона ‘сина ми излезли с пушките, само една гонка направили и пребиха едно прасе. пребиха го, бе! казват, че имало още много прасета. много! (пауза) много!… много!… двайсет! много прасета има. пребиха едно!’ и ни черпеше с дъвчащи бонбони. оставяйки ни до ябланица, имахме време вървейки към разклона за варна, а не за русе, хаха, да хапнем от благословените сандвичи, които мартин правил в късни доби. и макар мястото ни за стоп да не е много удобно да ни видят, заради един пуст завой, махаме там, кво да прайм. този път паузата е по-голяма – вместо минута, чакаме примерно пет! запявам ‘ол дъ сингъл лейдис’ и една кола веднага намаля. жена е! отваря предната врата, където виждам, че седалката е заета с всевъзможни неща и предлагам да се качим отзад. тя – там няма да можете двамата. и мести нещата. мартин отваря задната врата, а оттам му се пули едно бебе в детска седалка и биберон. запознаваме се с малката цвети. с мартин си играят с играчките, тя не откъсва очи от него. отпред майката ръси лафове. култова жена! по някое време бебето мрънка за сън, майката пуска детски песнички. в паузата след първата пак мрънка, ‘чакай бе, маме, ей сега ще почне’. обръщам се назад – мартин заспал, цвети ококорена.
и така се озоваваме в центъра на севлиево и банкоматът пуска пари и се наяждаме като прася вкусно и евтино по всички стандарти. след няколко обиколки на центъра са минали около десет минути, но си купуваме етаж от една сграда, щото се продава, събираме цветни листа пред общината, аз заспивам на пейка пред пощата и съм била правела впечатление, боуже! говорим си с едно куче, влязло в роля на секретарка на кмета и купуваме магданоз за косето, а през цялото време бълваме хайкута за есента. наприемр: тротоар/чакаме косето да пристигне/есен в севлиево. най-накрая той лудият пристига от училище и ни води у тях и после отиваме край реката, ама много нататък, чак до музея за извънградско изкуство, за който още никой не подозира, но вече направихме първата инсталация. не палим огън, нямаме кибрит/запалка/слънце/кремък, но бирата е много студена, а курабийките на мартин в тъмното приличат на праскови или сливи. после домашна вечеря с присъствие на баба и дядо косьови и не ни дават да си спим в чуалите, ами слагат, постилат чаршафи, одеяла. и виждам списание ‘море’, в което са ни публикували с косето и алекс. и след 12ч. косето официално е на 16 години. да не повярваш! косето си хрупа магданоза, сложил го във вазичка. по-късно му подаряваме и зеления чай с ориз и накрая дънките, които вземат, че му стават. само дето не спи с тях. на другия ден отиваме в габрово да го отмъкнем от училище (щото момчето учи в априловската гимназия, в която леко влизаме да погледаме децата като дърти педофили. или поне аз) и по пътя пак – червено, оранжево, жълто, зелено и слънчево. в габрово двама отделни индивида под формата на баба и дядо ни гледаха усмихнати продължително. в кафенето сервитьорките се смееха на мартин като поръчваше капучино. не знам. но изядох всички бонбони, останали на косето от черпенето със. а той събираше пожелания основно за секс. мен не ми пожелаваха такива неща като ставах на 16. към етъра се ходи с автобус 1 през квартал ябълката. ако имате късмет се качва момиче с рошава коса от училището на косето, за което той казва ‘по едно време никой не знаеше какъв й е полът и ориентацията й и я сваляха момчета и момичета’. ако нямате, тя слиза преди вас. ако сте нахални, я гледате през цялото време, особено, когато и тя ви гледа и не пропускате да й хвърлите поглед и като е слязла. целта на тези действия е неясна.
а в етъра е хубаво и пусто и може директно да се хване гората. на една пейчица, симиди с шарена сол и много сладка боза, очаквам всеки момент да слезе някой хайдутин от гората, търсещ мандра или магазин за наденица. има съвсем малко хора и си оставяме багажите на пейката, докато обикаляме. и пак цветовете на есента. и си представям пролет, топличко, слънце, а на зелената трева сме опънали едно одеяло и нагъваме сандвичи и домати със сирене. врем се по всички къщи, ядем захарни петлета и бонбони ‘сечена мента’, параклисът ми изглежда странен, ходи ми се по покривите, при жената с чайовете е много топло, успявам да падна смъртоносно по дупе, спънала се в една дупка и да си ударя ребро в някво ръбче. и изведнъж, ама кво ли изведнъж, гледаш ги марто и дете се разколебали да си ходят днес в софия и направо решават да останат още една нощ, въпреки че се сбогуваха с родителите и многократно заявиха, че, благодаря ви много за поканата, но си тръгваме утре.  докато чакаме автобуса да ни закара обратно в града, опитваме да стопираме петте минаващи коли, не ни се получава. твърдо решени да сме на стоп до севлиево. косето пълно ‘за’. той е девствен в тая област, но пък има много дълъг палец. закарва ни един бивш състезател по борба от плевен, който каза, че само с проститутки и наркотици не се е занимавал. ‘а с оръжия значи – да?’ – питам аз. не, не обичал оръжия. значи не му се е отдавало да пребие прасе.
следва една мега прекрасна невегетарианска вечеря с малко ракия за отскок и подарък по торба сушени сливи на човек. ракията се оказва цял трамплин, батут, защото после почваме да пишем за изгубената девственост на косето без да споменаваме нито стоп, нито секс. тъй като се оказва, че всеки помни и е мислил за различни неща, всеки пише своята част и съставяме една голяма стена от текст, завършваща съвсем между другото с триста хайкута за есента. после ще го блогваме, но минавайки край блога на александрина, те решават, че трябва да й пишем три милиона коментара по последния пост, занимавайки я с есента, римите, какво правим в момента и с есента, разбира се. детски им работи. може да се прочете тук. ако на някой не му е смешно, да знаете, че на нас много ни беше. a историята, малко объркана, много смешна (поне на нас), изпълнена с ‘документални кадри’ като флаш-беци-беци, може да се види тук, и моля, дай й заглавие. и, моля, имай търпение да прочетеш, нищо, че е китайска стена от текст – наша стена си е! и да, горди сме. после заспахме като трупове.
на другия ден, разбира се, валеше. и плановете за стоп се провалиха, въпреки че аз не исках да се предавам докрай, а бащата на косето все още предлагаша услугите си да ни закара до магистралата. но взехме автобуса. и в него си пяхме тихичко мюзикъли, подготвяйки се (репетирайки, хаха) за мюзикъла на алма алтер довечера. и след като две контрольорки не ме глобиха, а ми продадоха билет и даже ми върнаха ресто, се прибрах… а мюзикълът ли? беше беден. бяха общо 7 човека. пак седяхме отпред с мартин да си пеем. но беше пълно и публиката доста непозната и радваща и накрая скачахме.

и днес те обичам.
днес, особено днес.
i’ve got a picture in my head. it’s me and you, we are in bed.

имам съмнение, че изобщо не знаеш, че те обичам.
имам съмнение, че някой път ще дойдеш, а пък мен няма да ме има.
аз отдавна не пиша любовни писма, а жълтите калинки са само мит.
аз виждам митове, аз виждам небосводи, аз в деколтето ти.

обичам те пък. колкото и часът да е.

днес всички блогъри заявили учатие по темата трябва да пишат за промените в климата. аз, честно казано, не мислих много по въпроса, нито имам много време в момента да пиша.

преди бях писала по темата за околната среда, и не смятам тази тема за по-различна.
вярвам, че глобално затопляне има и не е измишльотина на шепа тъпаци. вярвам на изследванията, че с тези темпове след сто години нивото на световния океан ще се е покачило с 30 см, а средната температура с 2.5 градуса. и да, това е критично. нищо не разбирам от екология и екологично инженерство. гледам някои филмчета по дискавъри и другите канали и там показват как има хора, които се стремят да намалят емисиите на въглероден диоксид. прекалено обширна тема. не е само да не използваме найлонови торбички, да си изхвърляме разделно боклука и да не пътуваме със самолет. хем бензинът поскъпва, хем сме в криза, но хората продължават да си карат колите, по един във всяка, виждам ги от автобуса в задръстването. и до това не е само. а до производственият процес, който използва много енергия (не възобновяема) и замърсява ужасно много. и рецилирането замърсява. и да ми е включен компютърът също. да, колкото всеки може сам за себе си да си промени навиците с торбичките, рециклирането, купуването на местни и био продукти, да стане вегетарианец, очевидно е, че няма всеки да го направи. защото потребителят е последна инстанция. но също така е и първа щом всички за него се избиват да произвеждат евтини и некачествени продукти, които да замени скоро с нови и още ‘по-модерни’.
ледниците се топят скорострелно. земя, където е имало само гори, остава пуста. големи заводи изпускат огромни количества въглероден диксид. и много други такива. казвам ги почти без страст. свикнали сме да го чуваме. статистика няква. не е като да го видиш с очите си. не е като да си представиш какво всъщност означава това. само ще цъкаме с език? сякаш е нещо, което се случва достатъчно далеч от нас, за да не ни засегне по никакъв начин. случва се у нас. но няма значение колко е далече, защото засяга всички, когато става дума за промяна на световния климат.
не знам как да се променят нещата. въвеждането на енергия, добивана от възобновяеми източници изисква време и национална политика, но преди всичко желание. да се спре изсичането на масиви гори отново изисква политика и желание. но когато са намесени големите пари, явно не е важно какво наследство ще оставим след 50 години, когато вярвам, вече ще е късно за кризисни мерки. тогава ще Е криза. не само финансова и икономическа.
вярвам, че всичките наводнения и урагани са поради климатични аномалии. и всички сме виновни независимо дали ще умрат хиляди в азия или америка.
не знам дали участията ми в подписки за едно или друго събитие (не само за природата, ами и с човешки права) и рядкото четене на новини по темата наистина вършат работа. искам да правя нещо наистина смислено. а само се извинявам с липса на време и достатъчна мотивация. защото както знам, че е задължително да почне да се прави нещо голямо, така и някъде дълбоко я има убедеността като на всеки човек, че всичко е наред и нищо страшно от филмите не може да се случи. но понякога не съм съвсем убедена.

по ред на номерата на сбъдване:
1. непонятна агресия, да хвана за гърлото, с другата ръка да проникна грубо, дупето, прашки, устните плътни, усмивката възбужда и ми носи непонятната агресия. не искам да съм мила. но понякога съм. звездите. и пита. и гледа. и се усмихва. а аз стомана. да спя недокосната. и силното желание за жестокост.
2. без името ми. а после с много повече. розово. нежно. внимание. лилаво. доверие. далече. усмивка. свободата ни. художниците и писателите. ще ми се, но не стига.

несбъднали се, но и не точно пожелавани:
3. влюбена съм. нали, майтап. колко да е майтап? момченце. опасна. разработена стратегия как и защо се казва ‘не’. пълните глупости. но е забавно. в свои води съм. в своите води.
4. малка. отново пълните глупости. не я слушам. невинна. колко да е невинна в червено? пак нещо като агресия, но по-скоро чисто желание.

толкова разтеглени дни, че всъщност не са два, а четири. и няма да чета предварително постовете на едно косе и на една алекс.андрина (и снимки), които разказват за мартиновата слава, а първо ще напиша.
значи всичко почва на един 2-ри октомври, когато нели, чийто нов блог се води от глазГоууу, имаше рожден ден и нетът ми спря да се хваща преди да успея да й го честитя. след самотно следобедно четене на книжка в докторска в компания на бира и чипс и поредния ни безсмислен оглед, има плам и бири в борисова, а през нощта ми предстои да хващам влак със стънката. и ми хрумва изведнъж и предлагам на плам – айде с мен към бургас. тя е почти навита и само се прави, че се дърпа. идва десо и предлагам и на него. той е навит и хич не се дърпа. аз пък не им вярвам, че са сериозни. но точно такива се оказват. и след малко събиране на багаж, точно в часа на нощния влак – 22.40 сме по цариградско със страхотна музика и съчетанието й от висока скорост, пълнолуние, лек дъжд и нощ ми вкарват филми как се разбиваме или излитаме или сме единствени или сме щастливи. и през целия път не мога да повярвам, че наистина сме към бургас. (а стънката е глупак и не пожела да пътува с нас, за да си четял книга във влака, който в последствие изпуснал, хванал автобус в 12.30, който се оказал за свети влас, той се събудил чак в слънчев бряг и да.. глупак, нали ви казвам). и музиката е на макс, unkle трябва да се прослушат, и тировете на ада карат срещу нас. с плам не заспиваме. и помня целия първи албум на остава и виенето на свилен, и ние вием с него главно, за да се държим будни. много е мазен наистина. накрая пристигаме щастливи в 2.30, 4 часа път човек! и веднага лягаме! и сутринта ставам първа и ми е нетърпеливо и гушкам мама и тати. и закусваме баница и отиваме да видим на мартин книгата кво ще стане, а? и в читалището виждам първо камелия и родителите, запознават ме с баби и дядовци, мартин само подрежда, слага, мести. и край него косето в зелено, алекс къдрава, малката валечка лилава, стънката един такъв.. и много суетящи се роднини слагат за пиене, ядене и такива благинки. идват мама и тати на валчека с кактусче за мартин, има и други кактуси по масите за четене, виолетки, слагаме всякави други неща, ключове, цигари, много кестени. в бургас е най-хубавата есен. като лято е. после с бойна крачка идват (особено) елица дубарова), малък тошко, малка иринка и други хора да ме прощават. и някак го очаквах, но се надявах, че ще ни отмине и тази чаша, но дойде онзи индивид – ще го нарека трайчо, който ще видите на всяко културно събитие в бургас, особено ако е безплатно то. и без да звуча елитарно, снобско и т.н. шитни, не знам какво ми е направил човекът, но не мога да го гледам с плетените му обувки, прозиращата на потник тениска, видът и държанието на плъх, абе гнусен е как се вре покрай хората, никой не му обръща внимание, и да – брошурката на кауфланд под мишница, както бе забелязал десо (не питайте кой е десо) и го дебнеше да го снима. аз пък снимах томовете книги (нали сме в читалня)

и местата са заети, апаратите са заредени, окото дебне във визьора или дисплея и мартин почва да говори сериозно и правилно. не, бе.. не сериозно, притесняваше се момчето (то, нашто, златното, ах на кака) и елица излиза да говори и тя в този стил. елица е пич, нали казах. и му подарява едно розово куче (нали знаете, книгата се казва ‘кучето на терасата’, ей! а ‘котка в мазето’ естествено е нейна конкуренция). с алекс четат разказа за дъждовния сезон, който е бургаски и есенен като настроение. после майка му чете друг за кестени и двамата пускат кестени към публиката и аз си мисля как преди 2 дни едно дърво ме замери с кестен по главата и си потърквам подутото място. майка му е толкова горда. ах, не помня какво чете валечка, но говореше с един сериозен.. не, думата е ‘загрижен’ глас, топъл. пак беше есенно нещото. есента в бургас е красива, казах ли. и после ме е срам като излизам аз, защото не сме се подготвяли какво ще чета и аз най-отговорно още не съм прочела книгата, ами я отлагам за когато имам квартира и спокойна седна някой следобед с нея в скута. и искам онзи линч-разказ, но все забравям как се казва и се обърквам, че е един друг и почвам него. а после малък тошко каза колко много му харесал като го чул. и мартин ни подканва да ходим към благинките, които са в такива умопомрачителни количества (казаха, че 3 дни са се приготвяли – банички, кекс, палачинки с нещо вкусно, сандвичи, вино, шампанско, кола, сок, пропуснах ли нещо, готови сме за годеж!), че не знам дали някога ще свършат. назначена съм да продавам книги и явно ме бива, повечето се изчерпват и хората тръгват да събират автографи. аз тръгвам да събирам храна. в началото не ми се ядеше, но като опитах и то вкусно. и снимки на поразия. дигиталните апарати са нашето спасение. с пози, без пози, позьори, аз направих общо 222, но някои трябва да се изтрият, размазани петна за кво са ми. накрая майката на мартин почва да пълни торби с храна и за пиене, които ни дава да взимаме към морската където ще правим афтър-партито. торба с баница виждали ли сте? и камелия пита 4-годишния братовчед мишо ‘ти ще ходиш ли да пиеш на плажа, или идваш с нас’, той изумен – ‘с вааас’. те отиват натам, а ние с плам и десо опитваме да изръшкаме близкия ‘зиг-заг’ (бивша ‘мания’ или квото там), но безуспешно и им посочвам накъде е хеликон, а не знам защо така упорито искат да ходят там. и в софия има.
аз намирам дъ джойфъл къмпани на платформата на пясъка до волейболното игрище и с пристигането си ставам съдба в нелепа игра на мафия, в която малката иринка е обикновен цивилен и съм й дала да ми гледа снимките докато трае нощта. точно всички си затварят очите и тя се е обърнала с гръб към всички с апарата, един сърфист се приближава до брега и аз се кефя, ‘само аз ще го видя, вие сте със затворени очи’, иринка решава да го снима, щото си помислила, че тва искам, мартин като убиец си отваря очите, поглежда я учуден, тя му казва най-невъзмутимо ‘ама моля ти се сега!’. играта се разваля, естествено. но следващите са много забавни, придружени с банички, палачинки, вино, червено шампанско с вкус на вишновка и много снимки още. плажни, есенни, бургаски. есента в бургас е красива, нали знаеш. и вдигаме наздравица за дъждовния сезон. и за започването на новия сезон в нашия сериал на живота – 4-ти сезон е това. а гранд оупънинг партито е този петък в обеля! пристигат плам и десо и ми тръшват една дебела книга на кафка с избрани произведения, ‘за теб е’ викат, аз не вярвам и се мая и чудя и давам да я прибират. за мен се оказва верно. още ми е някво невярващо защо как кога какво. казах ли за снимките? казах, но още не съм решила въпроса как да споделя 200 снимки с интернет и хората. но имам малка представа.
и после какво става! край нашта платформа върви едно интересно момиче с бира в ръка и отива към морето. ръчкам мартин да я извика при нас. той нещо се прави. и изведнъж както е с лице към нас, аз почвам да махам с ръце, тя също помахва, правя й знаци да дойде и тя идва. ама ей така без чудения, изумления или трепети. все едно че е от наще хора. и така се запознаваме с една ели, която влиза трайно в нашия ден. ама нищо не знаем за нея! и тя нищо не знае за нас! октомври винаги е бил най-подходящия месец за подобни забавни запознанства. като с марта. а, и плам казва, че й прилича на марта. ама много малко. после вече не. също така изведнъж се оказва, че тя е само на 15 и ако не всички, то поне аз изпадам в потрес, щото прилича на по-голяма. абе вълнуващо е. всичко ей така. ли-лонг-тинг-тонг. и след доволно стоене на плажа и вятър засилващ се, почваме да се ориентираме към тръгване, но не знаем къде. мартин опитва да ни подкара към у нас, но ми е съвестно да съм се прибрала за ден и половина, през които ще видя нашите за няколко часа само, а да заведа вкъщи една сюрия народ. и отново ол оф дъ съдън ели казва ‘айде в нас’ и се съгласяваме преди да я питаме сериозни въпроси като ‘ама ти сериозно ли, ама не ни познаваш, а вашите къде са, ама може ли наистина’ и т.н. мисля, че когато едно 15-годишно момиче покани у тях няколко непознати хора, всичките по-големи от нея, и те първо се нахвърлят върху библиотеката с книги и особено по керуак, буковски и други, то може да е напълно убедена в прекрасността на тези хора. тоест нашата! аз дори снимам книгите на пода, не знам защо. и както пушихме на плажа ей така леко невинно непушачите, у ели се почва едно пушене, което коства примерно 3 кутии, а повечето от нас са определено непушачи и малката ели е изкарала едно бургаско, което е като добро посрещане у дома. и седим така на масата, пълна само с чаши, пепелници и пепел и отново снимки, а навън все така красиво си вали. пуснали сме музика, ту депеш, ту не помня какво. помня брегович и как пеем, ама не знаем кво пеем и тропаме по масата и колената и всичко е задимено. ели дори прави кръгчета, а твърдеше, че също е непушачка. ‘вчера се научих’ – казва невинно и как да не й повярва човек.пристигат алекс от театъра с нейна приятелка. помня, че докато бях в тоалетната алекс.андрина викаше възторжено ‘ели, ели!’. и се оказва, че ели (няма начин) познава нели щото е от немската и нямаше как, да, имаме общи познати. а с плам си харесваме дома й за наш дом, уютен много. и докато ‘малките’ си тръгват, а мартин и алекс от театъра са за благини от магазина, с плам, десо и ели откриваме торбата с баницата, носи се грозде и отново става вкусно. и всичко това се случва все в събота, така и не успяваме да превишим до неделя, много дълъг ден. часовете минават бавно. дъждът не спира да вали и докато тичаме да се прибираме, аз с книгата на кафка, увита в опаковка от покривка за маса, и върху главата ми. а пред блока ми е цяла река и колкото и да си пазех сухи обувките, сега просто нагазвам и кецовете ми плуват. според плам и моите не-спомени да съм казвала каквото и да било, се оказва, че съм говорила насън. и на другия ден потегляме отново на път в късния следобед и този път и мартин с нас. пак с музика, километри, тъмнина, бензиностанция, нова генерация и писане на мотивационно писмо.
а аз същата нощ отивам на рожден ден, където около цяла нощ установявам приликите между рожденичката и деси и през пет минути я питам дали не се е прераждала. няма такива прилики човек! то не беше музика, пиянство, грим, обувки! дори начин на говорене, какво говори, какво учи, и семейство и о, боже! много филмиращо. накрая дори си мислех, че и външно си приличат. и много други неща се случиха. но казва ли се всичко!
малко снимки за подразване, че още на никого не съм пратила:

елица с бойна крачка

the crew 

ели идваща                                                                                    морска парти

авторът, кучето и малка иринка                                      голямото пушене

our company is the joyest, our company is the best!

ако наистина ме обичаш, ще дойдеш да докажеш и демонстрираш любовта си на ‘ивентъ’ рамбо 13 и приятели втора част. ще се случи на 29 септември в 7 вечерта в ‘ателие плателин’, което се намира на ул. цар симеон 48. казвам ти, ако не дойдеш без уважителни причини, повече не сме никакви приятели и не си мисли, че се шегувам. ще чета болни умопомрачения от личното си дневниче. но не само аз, ами и всички други. за награда ще имаш уникалната възможност да ми погъделичкаш пъпа. понякога съм бяла и добра, понякога съм си ебала майката, гласеше една сигнатура от едни тъмни времена. съгласна съм.
подготви се психически с малко инфо и ела да покажеш колко ме обичаш. показност му е майката. бащата е недоказуем, нали?

но има и друго! на 3ти октомври пък, по обяд, в бургас, в едно читалище зад бургаския (свободен) мартин колев – щурец ще представи дългоочкаваната от обществото своя дебютна книга с разкази със заглавие ‘кучето на терасата’. тичайте към книжарниците, защото вътрешната информация е, че бройките се изчерпват стремглаво. ако не успеете за бургас, и в софия ще има в най-скоро време. и повярвайте ми, никое дете от никое музикално училище няма да ‘поздравява’ щуреца между два разказа и никоя негова литературна наставничка няма да го целува пред публиката!

от преди началото въпросът беше ‘какво ще правим след концерта’ и всички мислеха, че питам на шега, пък аз насериозно. защото докато още съществуваше ‘ще ходим’, изглеждаше по-вълнуващо и очаквателно от ‘бяхме’. пропуснах всички истерии на заклетите фенове, не обиколих стадиона да видя настроенията и опашките и стоях на сянка до последно. и, знаеш ли кое ме разочарова - нямаше фрийкове! никой с остри цици, с коса като някой период на мадона, тълпите гейове и лесбийки, които очаквах (да, видях няколко). публиката беше толкова нормална, че разни екземпляри чак скучни – баби, дядовци, лелки, чичковци (не, виж, оценявам, че са пичове и са дошли на концерта и че са отделили доста пари за билет или някой им го е купил), и хора с доста неугледен аграрно-убит вид. и повечето няква нормална маса от градски и не дотам хора, без ексцесии във външния вид, тук-там тениски с мадона и тва е. сичко тва ми минава пред погледа докато фиксираме оная девойка половин час и накрая става ясно. и реденето, и слънцето, и организаторската грешка откъде трябва да влезем, и чипса и водата, и насядалите хора, и нашият сектор (силвър съркъл, кхъ-хъ!) и единствената тоалетна за нашия сектор. висенето, седенето, чакането, tonite’s gonna be a good night и пак чакане. и междувременно мексикански вълни. ама като за световно, всички седящи места.
и защо толкова мисля как се чувствам, докато се случват такива вълнуващи неща. мадона излиза на трон и почва първата песен и всички са в див крещеж и гледам, гледам я на колко метра от мен по права линия – 10, 20, и я виждам за първи път и тя съществува. върху трона си, става, движи се, усмихва се, косата й, пее, говори, танцува и знам, че няма да запомня на коя песен кои са излизали, как са танцували, с какво е била облечена, кои песни е пяла въобще (ако ги няма клипчетата в нета да си припомня), защото само поглъщам вибрациите и от време на време просто си крещя неадекватно като шамар ‘виждам яяяяяяяя’. и нищо, че не е била най-голямата ми мечта, но на този стадион и дата все едно, че беше. и не мога да обхвана всичко с поглед, щото тва е мадона, човек, тя не само, че не се спира на едно място на сцената, не само, че има баси танцьорите, които ти се иска да гледаш постоянно, не само, че имаше баси екраните, на които се прожектира не само концерта, а и друга медия, и то ти просто не можеш да се разтанцуваш и задивееш сериозно, щото искаш да видиш всичко това. и заеби, че си фен на музиката, текста, идеята, не на материалните неща като сценография, светлинки, прожектори, костюми, танци, екрани, боксов ринг и ролс ройс на сцената. трябва да ги видиш, чуваш ли! на клипчетата не е същото, щот не си там. а аз бях там и… за първи път се разплаках за майкъл, когато пуснаха негови песни и един човек танцуваше като него и беше рожденият му ден. все едно си бях съвсем сама на стадиона и добре, че продължи кратко, защото усещах още сълзи в резерв.
и дивееш, крещиш и всичко свършва изведнъж. все едно мишо спира песента посредата пък ти е любимата песен. и после сглобявам спомени с клипчета, снимки, разказвайки и слушаме още и още.

first thing’s first:  няколко линка, нали обичам да добавям. новият блог на алекс.андрина. в тоя ред на мисли едно косе, което можете да завиете в станиол, ама внимавайте, той е прекрасен и не се колебае да го покаже. после имаме бамфи, която освен че веднъж видях странно случайно, много не познавам, ама пък понякога е хубаво. и рунда затваря ина киш, която, ако е тази, която подозирам, то нищо не знам за нея! ако се окаже, че неправилно я подозирам, ще си отдъхна, но пак нищо не знам за нея, да се разберем!

добре, след 9 месеца чакане концертът на мадона ще се роди. това е последният ден Преди. не че ми е чак толкова важно, но мадона, човек! не знам напоследък какво шоу прави и т.н., но бих убила да съм й ходила поне на един концерт от времето на bedtime stories, human nature, erotica, secret, латекс и чернобелие.
но пък си имам носене на конче в нощното море, въпреки че нямам ключ за обеля. имам пясък в раницата, въпреки че отскочих само на десетина минути на изток. имам ежедневното разсъмване, нищо, че нямам никакво време. имам влага между краката си, нищо че брет андерсън е прав.
или с други думи – как е времето в софия? за сандали или кецове? само късите панталонки или и дънките? само суитчер или и яке? щото, човек, един концерт, нали, се ражда.. едни изпити, нали, са ми на главата и имам билет за влака, така че ще поостана в софия с цел ‘намери си квартира’, ‘намери си с кого да си намериш квартира’, ‘там оценките’, ‘тук и там бира’, ‘да занеса смокини на леля ми (и кой знае кво още ще домъкне баба ми)’, ‘да се видим’, ‘да поговорим насаме’, ‘да ми разкажеш наживо’. и да, поне до 10-ти съм там и графикът ми не е запълнен. телефон за връзка 069 XXX XXL. за непълнолетни – безплатно! за редовните – промоции и награди. за първия обадил се – специална изненада!