братко джак, имам едни думи в главата си, но не мога да ги кажа гласно или писмено. те не са за чуване. те са много прости. не са умни. не са сложни. не са завъртяни и снобарски. прости думи от живота и отвъд него. не мога да изрека прости човешки движения и думи, прости ритуали, просто пътуване с кола, просто държане под ръка, просто докосване на студена кожа.

братко джак, пътувах със самолет 2 пъти по 45 минути, пих доматен сок и ядох кроасани. пътувах късно вечер и рано сутрин. проверяваха празната ми раница. само с една платнена торба с бельо за една нощ, което не ползвах. братко джак, прекарах 29 часа в бургас, возих се в две различни коли. видях отдавна невиждани хора. ядох кюфте, кебабче и пържени картофи, пих вода и кампари с фанта. дядо ми почти се напи и искаше да си говорим за пазарната икономика, а аз му казах, че и двамата не знаем какво е това. телевизорът не беше пуснат нито за миг. първата нощ спах 7 часа, втората – 2. братко джак, мога да изброявам подобни неща вечно. но тези детайли не са толкова важни. те нищо не значат. онези, които не мога да изрека, сигурно е по-добре да останат неизречени. те не са за споделяне. те са неща, които всеки е преживял и (пак) ще преживее и не е нужно да товаря допълнително. те са част от живота. и понеже не мога да ги кажа, понякога не ми дават да заспя, както онази втора нощ. понякога ги извиквам в най-неподходящия момент и не мога да се съсредоточа върху друго. предотвратяват ми и желанието за секс. но мен ме оставете, аз съм добре. смея се, ходя на рождени и имени дни, пуша наргиле, правя торти, пия ром, ходя на работа, ям стабилно, гледам филми, вися във фейсбук, чета новини, спя непробудно. не избухвам в плач, не съм по-нервна от обикновено, не преосмислям живота си, не се стремя да съм по-добра. не съм се променила. но не става дума за мен. нищо че само за себе си и своите неизречени думи говоря.

братко джак, погледнах малкото ми останали книги в бургас и знаех, че търся нещо важно. взех ‘бродягите’ и самолетът я донесе в софия, за да я чета в автобуса към и от работа. сутрешната ми доза дзен. но аз и това не знам какво е. хубаво е като четеш книга повторно и установяваш колко много си запомнила от нея. но и колко много не си. братко джак, аз не търся бог, не търся абсолют, не търся обективната истина. нямам нужда от вяра, нямам нужда да вярвам, че душата ми ще я има след като умра. не мисля и, че вярвам в душата. знам само, че след смъртта за живите остава едно голямо празно.

вече по съвсем друг повод даниела казва – и лошите, и добрите семейства имат своите минуси – лошите, защото те увреждат, а добрите, защото е трудно да ги напуснеш и да приемеш промяната в тях.

той лежи, завит в одеяла, дясната му ръка е подпряна на стол до дивана. скоро са му дали хапче – ксанакс. пие го на обяд и вечер, за да спи. взима и други хапчета – ‘за мозъка’. трябва да спи през повечето време, за да му почива мозъка. не бива да става, да се разтрива. всяко леко преместване, за да му е по-удобно, е болезнено. лявата му половина е неподвижна. скулата от тази страна е изпъкнала и прави лицето му още по-слабо и изпито. като скелет. страх ме е да гледам тази остра скула. лицето на смъртта. въпреки хапчетата постоянно се буди и подава дясната си ръка. със сестра ми се редуваме да я държим. тя вярва, че той ни чува и разбира, говори му; вярва, че той знае кои сме въпреки хапчетата и изобщо тя вярва. аз в нищо не вярвам. държа ръката му, гледам в очите му, когато се отварят, гледам онази скула, кривите му пръсти, които от време на време стискат моите. усмихвам му се и все повече плача. надявам се, че не вижда сълзите и не си мисли, че го оплаквам за последно. но той знае. знае, защото е държал ръката на баба ми много време и й е пял стари песни от младостта им. и баба ми знае, защото за първи път плака в ръцете ми – безпомощна и малка. и аз знам, защото гласът му е непознат. а духът му си е същият – усещам го понеже ми махма, когато и аз му махнах, стиска игриво пръстите ми. и знае, че сме там и знае кои сме въпреки хапчето, защото се притесняваше да се изпикае в бутилка, докато сме в другата стая. баба ми ще бъде сама, за първи път от над 70 години. сама, макар и заобиколена от синове, внуци и правнуци. иска да го последва. но преди това аз трябва да изпълня плана си – да запиша на диктофон живота й. преди да го последва.

- Забравете какво сте видели сега – казала на сестра ми. – Помнете го отпреди. сега го забравете и празнувайте весело.

идваме бо да стане известна, да сме туристи, да снимаме, да ходим, да купим джунджурии за празниците, да видим големия гауди, морето, алеите, да отседнем у съпруга на дъглас, да видим свят, да видим нощен (гей) живот енд евритинг ин битуийн.

ще се върнем.

но този пост не е за марта. той е за чая. втори ден пия чай. първият беше един ароматен ърл грай, който вики ми забърка в керамична чаша. слушах я как си мънка нещо на съседното бюро и отпива, аз се насълзявах на моето и отпивах. вторият чай беше от кофи хаус. оранжева картонена чаша с пластмасов капак. пари. сложих си 2 пакетчета неистински мед, но не усещам да е сладко. чаят не трябва да е сладък. мразех чай като малка. но тогава имаше само преварен училищен чай със захар и много вода. после намерих другите чайове. тези за душата. но не, няма да ме намерите да отпивам чай или кафе в някой от великите старбъксове и онди. преувеличено снобско е. дори не е снобско. докато тук старбъкс е някаква верига за скъпо кафе и мъфини на 3 лева, които не всички могат да си позволят, в щатите старбъкс е кварталното кафе. поредната верига градила успеха си върху евтиния труд на робите в африка и южна америка. но ето пия сега чай от кофи хаус, което е българско, напълно неразличимо от старбъкс, онда и коста. чаят се казва ‘буда’с инспирейшън’ (на чист български език). вдъхновения в бизнес парка, което иначе не е лошо място като изключим локацията и бизнеса. илизам от кофи хаус и 3 от служителките си говорят навън за някакви препарати, заплати и мустакати. не е яко. не е вдъхновяващо. но чаят е топъл. приятен. после откривам неразбъркания мед на дъното, когато вече е изтинал. когато думите на марта действат. просто действат. аз стоя мълчалива на стола си.

но дотогава търся робовладелец, който да ме зароби, обвърже с договори, клаузи, работно време, банкова система, здравно и социално осигуряване, за да му дам от времето си на земята, а той да ми дава хартийки с воден знак и някаква нишка.

предпочитам всъщност да си отворим най-накрая бара, за който говорим и да се занимаваме всички с него, хем ще стане щаб-квартирата на ‘действие’. не че няма да сме обвързани с наем, лицензи, сот и други тъпни. барът трябва да е хубав, а не поредната дупка, в която гей-хората, които нямат пари за ‘ай ди’, ходят, да не е много малък, много задимен, много под земята и да има хубава музика. а билийв ми, от хубава музика разбираме.

и така, засипете ме с предложения, възможности и опортюнитита. в хелпдескове вече не желая, мерси.

всички са в криза. всички са в депресия. тръсват глава и намират решение в някаква напълно нова посока. или отлагане. аз нямам нова посока за мислене. нямам отлагане. нямам сто варианта пред мен. нямам родители, които ме издържат. мълча. когато слушам за приятното изкрване на онзи рожден ден, за ходенето до онзи град, за пътуването до не-знам-си-къде, за всичките забити мацки, за невероятния секс миналия уикенд. за всичко, на което се кефя или бих се изкефила. за всичко, на което съм можела да присъствам, но не съм. за всичко, което съм изпуснала, защото не съм част от. за всичко, което не са ми казали, защото съм била твърде заета.

голямата депресия. само дето вместо алкохолът да е кът, е в огромни количества. всички са пияни от поне две седмици. щастливи, нещастни – няма значение, пияни са. щастливи-нещастни аз няма да узная, защото не струвам достатъчно, за да ми кажат.  знам, че не струвам. това не ми пречи да ми се ще да е иначе.

светът е в криза. влюбих се насън. момичето в моята стая имаше почти квадратна глава, която й личеше повече от стилизираната рисунка, която някой направи. но не в нея се влюбих… тя се появи и знаехме, че трябва да сме заедно. говорехме си с допрени лица и усещах дъха й, ръка на гърдите й. една нощ и всичко се променя. и съм готова на всичко за нея. готова съм да променя толкова неща, да стана по-добра, да ходя при нея всеки уикенд, колкото и да е далече. изведнъж ме обземат едни толкова тривиални мисли за бъдещето – как трябва по-равно да ни е всичко – веднъж аз ще отида при нея, после тя при мен.  дори й казах, че ще й поръчам крем от орифлейм и ще й го дам на цената, на която го взима майка ми – а това е много, нали. наистина е много. всичко беше съвършено. една поредна нощ, в която намирам so called love. много любов от две седмици насам. толкова много, че трябва да се взимат важни решения. и ги взимам. немислимо е. будя се нощем и дишам тежко. форматирам се преди пак да заспя. трябва да запомня всичко преди да се предам отново. запомням, повтарям, запомням, заспивам. будя се, повтарям, дозапомням. припомням си през целия ден. после забравям. и не се получава хубаво. не се получава добре. забравила съм онези важните детайли, които траяха цяла нощ там на стълбите в леглото. през единствената нощ, през която се видяхме. и си казахме всичко. и че е завинаги. и че сме единствените, на които ни се случва. и че се радваме, че най-накрая ни е осенила тази идея и къде сме бляли досега, с кого сме пасли и сме тичали по полянките, каква грешка! ти си, точно ти си. от две седмици насам, ти си. всяка нощ си с поне три различни имена. ще се разделим, ще сме приятели, ще се видим и ще разберем, че това е моментът и никой друг и той ей сега свършва.

отдавна не съм пътеписала. не мога да заспя въпреки малкото сън след вечерната смяна и gossip в слушалките. влакът е от най-новите. очакваше се – като свърши сезонът да пуснат пак адекватни влакове. затова съм с дънки и суитчер. студено е, казват, че няма пуснат климатик, но отнякъде духа хладно. боси крака. мартин спи стора вечер у нас. още след първата успя да си намери квартира, бърз е. снощи плаках на работа. но това е дълга история, която дори не знам кога започва точно.

но нека я почнем в събота. тогава сутринта имахме среща доброволци от корпуса на мира, да обсъдим разни лгбт въпроси. имаше нови и стари доброволци, които са лгбт, и техни хетеро allies и новите търсеха кураж да се справят в бг без да се разкриват на работното си място – училища най-често. беше много странно, че трябва, както досега са си били открити, да не може да се разкриват заради деликатността на професията си – с деца. казаха, че дори в сащ още е малко шит да си открит учител гей. разказахме им за ситуацията в бг, старите гей доброволци споделиха опит, allies казаха как гледат да учат децата на толерантсност към всякакви групи. много е нетипично за бг да чуеш толкова хетеро хора да говорят съвсем свободно за лгт въпроси; да казват, че се гордеят с еди-кой-си, защото за първи път на тази среща е казал пред много хора, че е гей; да слушат с интерес парти живота на свой приятел гей, който навлиза във всякакви подробности. самият шеф на корпуса на мира в бг беше гей и съпругът му също беше на срещата. бяха двама сипматични дядовци. беше уникално да слушам как съпругът разказва за историята на лгбт движението в сащ, така както той я е видял и преживял, тогава е бил млад и всичко се е случило пред очите му. не е като да го четеш в уикипедия или в статии и разкази, уникално е да го чуеш от човек, намиращ се на един метър метър от теб, който си спомня как сестрата на съпруга му не им е давала да виждат племениците си 10 години, но как другите в семейството им са били много подкрепящи; и как те успокоява, че всичко ще се оправи и ти няма как да не му повярваш.

и после вечерта на някакъв купон с доброволците и други американци, кори ме хваща за ръцете и ми казва колко ще му липсваме с бо, и че въпреки, че сме се виждали 3-4 пъти, сме направили живота му в бг по-поносим. и не знам дали драматизира и дали да му вярвам, но ми става ужасно мило и тъжно, защото той си заминава (днес), и сугурно няма да го видя повече, нищо, че му казах, че му отидем на гости. и после едни момичета го разпознаха от ‘изгубени в българия’ и му се радваха и там го видях за последно.

а в неделя елза от работа събираше колеги за прощално виждане седмица преди да замине за лондон с приятеля си. елза е прекрасна и за почти година заедно сме си казали толкова малко. аз и без това там говоря малко само с 2-3 колежки, и с още 2-3 ми се ще да си говорим. та с елза освен за работа сме си казали много малко, основно едни няколко вечери, когато сме деляли такси след работа. говорехме на френски и аз все премислях думите си. преди да отида на срещата с колегите плаках под душа – мислех си за кори с елза и не исках никой да си тръгва и да усещам липсата му, а да не съм го опознала достатъчно. и знам, че това е двустранен процес, но аз от своя страна не положих никакво усилие. и не само за тях, а и за много други хора – и нови, и стари. и там под душа реших да напиша писмо на елза, за да й кажа, че ще ми липсва (сега и с другите напускащи, мнозинството останали хора са пълни тъпаци). на срещата бяха само хора, с които и две думи не мога да си кажа, с изключение на руси, с коготи и без това нищо не си казахме. с елза разменихме няколко думи на френски, наред с покана ‘елате ти и приятелката ти в лондон, когато искате’ и й се похвалих, че бо ще излага в барселона. мислех си да я дръпна настрана и да й кажа каквото си мислех, но не можах. отидох при другите на седмочисленици и когато останахме само с мартин, бо и тошко, мартин заговори за кандидатстването си в натфиз и неща покрай това, които просто не могад а опиша, ужасно ми се плачеше, понеже бяха верни и понеже дори не можех дума да кажа, а исках. и се чувствах ужасно смазана и исках веднага да намеря това, което искам да правя с живота си, да напусна деградиращата ме работа, да съм по-малко мързелива, да стана по-щастлива. и мълчах и гледах като теле, а мартин беше толкова вдъхновен и развълнуван, и очите ми се насълзиха, а на тръгване вече течаха и не можех да обясня с думи какво се случва.

следващите 2 дни нищо не казах на елза на работа, а снощи й написах писмо и днес като дойде на работа ще го прочете; а ако ми отговори, аз ще го прочета в понеделник. мартин дойде вкъщи в понеделник в 2 сутринта. пихме вино. изпушихме последната цигара ‘orient express’ от онази последна кутия, купена преди 6 години за 1,80. пазех я за някакъв повод, пък и не трябваше да я пуша сама. поводът се оказа неприятен, но поне вече мартин си има квартира. ‘orient express’ си беше цяла ера макар и кратка, но голяма в сърцето ми.

не бях плакала така във влак. на работа бях, но не толкова както като писах на елза.
не казах на кори, че е толкова яко да познавам lgbtq американци, които наживо да ми покажат какво е да си lgbtq от страната с най-дълга такава история; и че беше толкова яко да е така драматичен, забавен и bitchy.
не е яко да не казваш на прекрасните хора, че ги цениш. не е яко да си безчувствено неебателно копеле.