Ще видиш лицето на смъртта – казва ми даниела. – виждала ли си друг път човек в такова състояние? – не – хлипам. – Тогава трябва да ти кажа, че няма да видиш човека, когото си познавала, лицето ще е изкривено, може да не те познае и да пита коя си. – не, казаха ми, че си е с ума. – Това е хубаво, но обикновено на хората така им се уврежда мозъкът, че не могат да познаят и най-близките си. голямо количество нервни клетки са умрели. казвам ти го, за да бъдеш подготвена. даниела ме гледа спокойно и говори професионално – без емоции и дистанцирана, каквато трябва да бъде. аз плача пред слабо познатите лица на другите в групата. не съм плакала пред толкова хора едновременно. подават ми кърпичка. – Има ли кой да се грижи за него? – пита ме. обяснявам, че не е сам и няма да го оставят. – Какво мислиш, че можеш да направиш за него и с каква цел ще отидеш да го видиш? нищо не мога да направя и го знам. ежедневните грижи има кой да ги полага. аз мога единствено да съм там, просто да присъствам, да го видя. – Кое ти е най-тъжно – че страда, че го е боляло, друго? че не може да се движи както преди, че вече няма да е така жизнен, че не може да отиде пак на село – за това му е най-болно.
вече по съвсем друг повод даниела казва – и лошите, и добрите семейства имат своите минуси – лошите, защото те увреждат, а добрите, защото е трудно да ги напуснеш и да приемеш промяната в тях.
той лежи, завит в одеяла, дясната му ръка е подпряна на стол до дивана. скоро са му дали хапче – ксанакс. пие го на обяд и вечер, за да спи. взима и други хапчета – ‘за мозъка’. трябва да спи през повечето време, за да му почива мозъка. не бива да става, да се разтрива. всяко леко преместване, за да му е по-удобно, е болезнено. лявата му половина е неподвижна. скулата от тази страна е изпъкнала и прави лицето му още по-слабо и изпито. като скелет. страх ме е да гледам тази остра скула. лицето на смъртта. въпреки хапчетата постоянно се буди и подава дясната си ръка. със сестра ми се редуваме да я държим. тя вярва, че той ни чува и разбира, говори му; вярва, че той знае кои сме въпреки хапчетата и изобщо тя вярва. аз в нищо не вярвам. държа ръката му, гледам в очите му, когато се отварят, гледам онази скула, кривите му пръсти, които от време на време стискат моите. усмихвам му се и все повече плача. надявам се, че не вижда сълзите и не си мисли, че го оплаквам за последно. но той знае. знае, защото е държал ръката на баба ми много време и й е пял стари песни от младостта им. и баба ми знае, защото за първи път плака в ръцете ми – безпомощна и малка. и аз знам, защото гласът му е непознат. а духът му си е същият – усещам го понеже ми махма, когато и аз му махнах, стиска игриво пръстите ми. и знае, че сме там и знае кои сме въпреки хапчето, защото се притесняваше да се изпикае в бутилка, докато сме в другата стая. баба ми ще бъде сама, за първи път от над 70 години. сама, макар и заобиколена от синове, внуци и правнуци. иска да го последва. но преди това аз трябва да изпълня плана си – да запиша на диктофон живота й. преди да го последва.
- Забравете какво сте видели сега – казала на сестра ми. – Помнете го отпреди. сега го забравете и празнувайте весело.
0 Отговори to “лицето на”