на 31ви декември последни пръски сълзи, започнали още на 30ти някъде по уличката, по която стигам до телефоните, някъде към 8 вечерта, защото по тази уличка, по която съм вървяла неотменно 5 години, за да стигна до гимназията, по нея решавам тоталната смяна на плана. един от онези моменти, когато знаеш, че правилното решение е в диаметрално различната посока. и този път не се излъгах. правилното решение беше трудно за намиране защото не беше толкова очевидно. правилното решение не беше да остана в бургас – макар да имах хилядите вероятности на празнуване нг у нели и деси, да спретнем купон у петя, дори да отида с мартин и валя където и да е, дори да остана вкъщи с мама и тати, правилното решение не беше да се обадя на весо и да се натреса във варна (щото обмислях всеки един вариант). а не че бяха грешни решения. трябваше ми най-доброто. в този момент. и вървях по уличката (чието име не знам или никога не съм запомнила) недоволна от всичко, недоволна от недоволието си дори. и рева, защото искам всичко и всички наведнъж. не искам да празнувам без някой, не искам да ми е кофти от нечия далечност, от нечие отделяне, от глупави проблеми, от това, че ще прекарам в бургас ужасно малко време, от това, че обещах на бабите да се видим на първи (ах, сармите на маминка, прекрасните, и  нейната руска салата, и вишновката!!), от това, че не мога на глас да го изкажа, от това къде ще ми бъде по кеф…… до края на уличката не смея да реша, докато накрая не изненадвам и себе си с едно ‘аз ще празнувам в софия’. и после смси, обаждане до мама, която няма нищо против да замина така рано, още сълзи пред гришата, докато петя поръчва пиене.
и на другия ден съвсем не готова психически за път, стоя си в стаята, прибрала всичкия багаж, дори неразтоварен откак съм дошла, и оглеждам всичко, единият плакат на НГ паднал предната нощ, летящият щъркел стои на лампата. на нищо не можах да се нарадвам. и града не разгледах. и само сълзи, сълзи, които крия от мама и татко, за да не ревна съвсем. което почти правя в колата, мълчаливи към гарата, градът минава край мен, а аз ще пътувам с влака в най-идиотския час – 10.40, за да пристигна в шест в софия и пак сълзи ‘съжалявам, че няма да ви сурвакам утре’, а те изобщо не изглеждат тъжни. и исках да им кажа за цвети, а нищо не успях пак. и както в един друг подобен тъжен миг преди да замина за сърбия и ми беше мъчно за мама и тати, и сега си пуснах на плейъра записа с плам в палатката в бунгалото и не можах да сдържа усмивката си пред шестимата мъже в купето. и после е само фантазиране за най-добра изненада, която не се получава както я замислях, а и запалително средство не намерих, но няма значение.
и енд оф драма с подстриганите коси, защото си прекрасна, защото сте прекрасни.
и my own personal broadway performance с хора, които не съм гледала, или пък съм? радост, радост. и щастие, щастие. то щастието трудно се описва. затова най-великите (любовни) истории и стихове са все нещастните. така че, напред към сбъдването на новогодишни късмети.
и обичам много и страстно всеки един от вас там някъде.