rebellion

не знам какво да кажа. не ми се крещи пред парламента. нелепо е. както е нелепо да има ограждения и полицаи, които да охраняват. да са ги докарали с автобуси от незнайно къде. с каски, палки и ‘щитове’ (шитове). да пазят народното събрание и рехавия брой депутати вътре (ако въобще са там) от нас. нелепо е да не излизат, а хората отвън да скандират, викат, мирно протестират, обиждат и призовават. и пред министерския съвет, и на всеки един друг протест, ми е било такова и стъписано донякъде как е възможно да се случва това. сигурно се случва и другаде, не съм се интересувала. но ми е неприемливо. те вътре, ние вън. и добре, че се случи по-топло време. и стоя там сред крещящо и говорещо си множество* и не ми се крещи, а гърлото ми се стяга от сълзи, щото не ми се вярва на всичко това.
айде, няма да се слагам в кюпа на сегашния протест, щото имам общо 1 час за последните два дни, а първия, най-тревожния ден, дори не отидох навреме и всичко бяха разтурили заради идиотите, които са докарали от къде ли не, за да се бият с полицаите, та те да почнат да бият всичко наред. ами не, с тъпаци скинари и агресивни футболни фенове не става. не става и с шибания боян расате (моля ви се), който да си доведе глупаците и да веят български знамена, поругани със символа на ‘партийката’ му. защото е подсъдимо да се гавриш с националния флаг (сега като се замисля, не знам дали в българия е подсъдимо, знам го за щатите, на тях поне от всеки глупав филм им научаваш законите, конституцията и правата). защото едно от основните правила на този протест е без агресия, без символи на политически партии и без офф-топик лозунги. и днес – баби с гевреци, дядовци със свирки и знамена. продават. изкарват пари. още по-негласно ми стана.
*множество – 1000 души не с много, 2000 души не са много. не знам колко е имало първия ден. в софия има 2 милиона души, а всеки ден пристигат още поне 100 хиляди на работа и училище. едни студенти, скипнали от лекции или в дупка, едни природозащитници, взели почивен ден или в обедната почивка, едни земеделци (трите основни протестиращи групи, нали) и няколкото пенсионери пролет не правят. щото тва не е за заплатите на лекарите и учителите и кой ли още не (където, да, пак всеки трябва да участва, щото всеки ходи на училище и лекар), не е за цените на млякото (където пак всеки е заинтересован)… всъщност за който и проблем на някаква група хора да е, той засяга всички. и тези болни и онези болни, и парите по сапард, и парното, и аец, газовата криза, квото щеш, засяга всички. и когато ги гледаш с пренебрежение как се развяват по улиците или ги мразиш, че ти причиняват задръстване… не ги пренебрегвай и не ги мрази, щото засяга и теб. щото ако те успеят, това ще е една стъпка напред, и ако на теб ти се наложи да излезеш на протест щото ти закриват предприятието или детето ти има диабет, а не ти отпускат лекарства, може и да ти е по-лесно, и тогава ще ти се ще всички минувачи да се включат, а не да гледат тъпо, нали. на мен ми се е искало. кажете ми кое не ви засяга лично?
а когато се говори за пълна промяна и има плакати ‘1989…1997…2009?’ то е ясно за какво става дума. и аз съвсем сериозно си мисля ‘революция!!!’, но тя никога няма да се случи както си я представям.. идеалистично е. и в този смисъл множеството е не 1000 полицаи да охраняват 1000 души, а целите жълти павета да гъмжат от хора, място да няма и на полицаите ум да им зайде, пък на политиците скрити вътре още повече. и не сестра ми да ми казва да не ходя ‘щото биели’, баба ми да ми се обажда от бургас с думите ‘да не вземеш да ходиш там, от какво не си доволна’, а баща ми ‘ние тук хапваме кебапчета с вино’. бойно ми е, революционно ми е, вика ми се, крещи ми се, променя ми се, хвърлят ми се павета, камъни от ‘барикадите’.. биели наред… да бият щом се налага. тя промяната не става със стоене вкъщи. не става с оплакване, криене, спокойно ходене на работа, много говорене, заобикаляне, отричане и подигравки.
за кво се боря ли? най-сериозно – за чиста и свята република. и не се смейте.
не знам дали ще се нахвърля на бой, не знам ще хвърлям ли. засега ще гледам да съм там, да присъствам поне, а не да участвам във виртуалния протест.

жартиери шси купя. да си закрепвам чорапите на колената. 2 чифта ми правят номера и се свличат. 4 чифта черно-червени. oh my!
проспан пия направо от шишенцето. записвах си грешките в четенето на френски върху опаковката от бонбоните ми за гърло. изрядна студентка! и ако не стана, ще закъснея за час-на този с грешките в произношението.. и да видим протеста после!
(всичко е в кръв!…беше) думичките. думата. думите. просто било всичко. а по едно време дори не подозирах.
тя каква е? ама как каква е, прекрасна естествено. иначе щях ли да те занимавам.

децата

тук

bestest

а накрая се оказва, че най-хубавото в тоя живот са доматите!

end of drama

на 31ви декември последни пръски сълзи, започнали още на 30ти някъде по уличката, по която стигам до телефоните, някъде към 8 вечерта, защото по тази уличка, по която съм вървяла неотменно 5 години, за да стигна до гимназията, по нея решавам тоталната смяна на плана. един от онези моменти, когато знаеш, че правилното решение е в диаметрално различната посока. и този път не се излъгах. правилното решение беше трудно за намиране защото не беше толкова очевидно. правилното решение не беше да остана в бургас – макар да имах хилядите вероятности на празнуване нг у нели и деси, да спретнем купон у петя, дори да отида с мартин и валя където и да е, дори да остана вкъщи с мама и тати, правилното решение не беше да се обадя на весо и да се натреса във варна (щото обмислях всеки един вариант). а не че бяха грешни решения. трябваше ми най-доброто. в този момент. и вървях по уличката (чието име не знам или никога не съм запомнила) недоволна от всичко, недоволна от недоволието си дори. и рева, защото искам всичко и всички наведнъж. не искам да празнувам без някой, не искам да ми е кофти от нечия далечност, от нечие отделяне, от глупави проблеми, от това, че ще прекарам в бургас ужасно малко време, от това, че обещах на бабите да се видим на първи (ах, сармите на маминка, прекрасните, и  нейната руска салата, и вишновката!!), от това, че не мога на глас да го изкажа, от това къде ще ми бъде по кеф…… до края на уличката не смея да реша, докато накрая не изненадвам и себе си с едно ‘аз ще празнувам в софия’. и после смси, обаждане до мама, която няма нищо против да замина така рано, още сълзи пред гришата, докато петя поръчва пиене.
и на другия ден съвсем не готова психически за път, стоя си в стаята, прибрала всичкия багаж, дори неразтоварен откак съм дошла, и оглеждам всичко, единият плакат на НГ паднал предната нощ, летящият щъркел стои на лампата. на нищо не можах да се нарадвам. и града не разгледах. и само сълзи, сълзи, които крия от мама и татко, за да не ревна съвсем. което почти правя в колата, мълчаливи към гарата, градът минава край мен, а аз ще пътувам с влака в най-идиотския час – 10.40, за да пристигна в шест в софия и пак сълзи ‘съжалявам, че няма да ви сурвакам утре’, а те изобщо не изглеждат тъжни. и исках да им кажа за цвети, а нищо не успях пак. и както в един друг подобен тъжен миг преди да замина за сърбия и ми беше мъчно за мама и тати, и сега си пуснах на плейъра записа с плам в палатката в бунгалото и не можах да сдържа усмивката си пред шестимата мъже в купето. и после е само фантазиране за най-добра изненада, която не се получава както я замислях, а и запалително средство не намерих, но няма значение.
и енд оф драма с подстриганите коси, защото си прекрасна, защото сте прекрасни.
и my own personal broadway performance с хора, които не съм гледала, или пък съм? радост, радост. и щастие, щастие. то щастието трудно се описва. затова най-великите (любовни) истории и стихове са все нещастните. така че, напред към сбъдването на новогодишни късмети.
и обичам много и страстно всеки един от вас там някъде.