заради пожеланията на всеки 22:22ч., на 11:11, на 00:00 (въпреки че не се пожелавало на нулите) през изминаващата година (погледни я, на косъм се държи едва). защото на един 22.02.2002 (петък), беше friday i’m love. защото на един друг 22 (август) ми потичаха сълзички и ми се изчезваше и щях да се задуша, ако останех вкъщи с цялата болка, и тогава ме спасиха м. и в. да пием бира на плажа и същата нощ си пуснах фантазиите на воля и си позволих да те сънувам. изтласкване. (лечения с чай. терапия с пастели.) позволих си го всяка вечер до следващия 22 (октомври)… само 2 (!) месеца по-късно. знаеш ли, не знам. от двойките ли е или от времето – от климата, или от изтичащото между пръстите на краката ти? с двойките не ми върви, може да пробвам тройка. да, навита съм все още… като оставим лиричните отклонения настрана – времето застинало стоеше, бодях го с остър нож, парчетата ми потекоха и никога не ги събрах и досега. не знам в кой момент е трябвало да спра да бода и да затичам за лепило. да ти изтече времето е като да ти изтекат водите – връщане няма. изгубено време, в което вместо да обичаш и да те обичат, си гледала в една точка, максимум две, вместо да станеш наясно със себе си, си задълбавала, вместо да създаваш, си унищожавала пръстчетата си (и още го правиш), вместо да запазиш нежността като стара романтичка, сега се надсмиваш над всичко и тихо се оглеждаш да не видят обзелата те безчувственост. не остана за кога да отлагам. онези, онези неща, които трябва да ти се случват, да си ги случваш в гимназията още… на 12, на 15, на колкото дойде.. но тогава!
и изтласкването – забравих какво ти харесвах, какво ти обичах, какво си припомнях, смсите. на всички. заради безчувствеността е, повярвай (си). и всяко едно бегло припомняне може да ме върне пак назад, а като риба добре го умея, и да не мога да изляза доста време от филма. и така никога не знам кога окончателно съм изляла.