и след нашия първи ден, първа нощ и първа сутрин заедно, след първия ни залез и изгрев, толкова чакани и изстрадани, постигнати с усилие, но и с лекота, след дългото търсене на правилни човек с цената на стиснати зъби и твърди юмруци, след лутането и объркването, след пробите, грешките и случайния успех, след промените, след неправилните избори и болезнените раздели, след хилядите първи стъпки, първи крачки, първи целувки, първи срещи и първи пъти, след многото загуби и малко победи, с болката нацепила петите ни, а начупени стъкла отчаяние личат в ходилата ни, ръцете изподрани от тръните на глупостта, след безнадеждността, след дните, месеците, годините самота и самотност, притиснали ни като крадци към оградата в тясната уличка, посягащи с ръка да измъкнат последните ни частици ‘върви напред’, след страховете от едно и от друго, от едни и от други и едни от други, след тъпченето на едно място като пехотинец на тренировка, след напразното пилеене на нервни клетки, а те не се генерират отново, на време, а то си остава отминало, на чувства, а те все са лъжовни или някой ги изритва навън посред зима в коледния сняг, посред лято в прилива на морето, посред есен в купчините кафеви, червени и жълти листа, посред пролет сред цветни ухания, след обръщането на гръб, след мълчанието, след сълзите, след отчуждението, след кошмарите, след желанието за смърт и изчезване, подхранвало нощите и тровило дните ни, след безразличието и безчувствеността, ето ни, лежим далеч след часа на първия ни изгрев заедно и не искаме да станем и да влезем в света, не още, а тя ми казва ‘кажи, че ме обичаш, кажи го първи и после аз ще го кажа’ и не знае, че с думите прави първия ни ден, първата ни нощ и първата ни сутрин заедно не само единствени, а и последни, защото аз оставам безмълвен, галя кожата й със съзнанието, че е за последен път и всичко в мен плаче, гледам я дълго в очите и я целувам леко, след което ставам и си тръгвам без тя да разбира какво е причинила – на мен и на любовта ни, не това, че я нарече с име – ние знаехме, че е това, то се четеше в очите и без думи, не това, че бе пожелала да й кажа, че обичам – аз и сам щях да го сторя в подходящия момент, още не бях излязъл от ступора на връхлеталото ме щастие, а именно онова, че бе поискала първи аз да го кажа, а тя после – от съмнение, от страх, не знам и повече не искам да знам, защото вече вървя смазан, оставил я да се чуди в леглото защо я напускам след като всичко бе съвършено точно за нас двамата, най-разбитите сърца на света са нашите заради едни прости невинни думи, заради едно ядящо съмнение, заради един тъп страх ‘кой да го каже първи’, страхувала се, че ако е тя, аз няма да й отвърна, съмнявала се е в мен след такъв ден и такава нощ, а събуждането…