уилям уортън – художникът

*надживяваме самите себе си.
превръщаме се в боклук,
в пречка, ставаме нежелани. нежелани дори
от онези, които обичаме, които също ни обичат.

*да виждаш в очите на другия
своята душа и да се чувстваш
извисен, издигнат над земята.

*как да избегнем празнотата?
първо бе празнотата, сетне словото.
после светът.
светът, който току-що се самопогуби.

*колко трудно виждаш понякога! дали
взирането ти пречи да видиш?

*слей се с мен. ела с мен.
ще се слеем и ще се разделим;
но частица от всекиго
у другия ще остане.

*моливът прави разрези,
драскотини по стоманените стени
на самотата. ние само правим
невъзможното още по-невъзможно.

*говоря истината, ти също, а заедно
лъжем. защото за да кажем
истината, и двамата трябва да излъжем.

*от липса на доверие
ръждясва душата.

*газя в чужди тресавища;
сетне откривам, че всичко е
огромен, самотен океан.

*неин собствен дом.
стени, стаи, тоалетна
и легло с мек дюшек.
не е чак толкова зле.

*спим, свити на пода,
и сънуваме мечтите си.

*когато си съвсем объркан,
колко близо можеш да стигнеш?

*как ли господ се смее?
гръмогласно или хихика?

*може би господ не се смее;
сигурно не знае що е смях.

*нищо няма значение
и значимото е нищо.

*взаимно се успокояваме,
неловките си усилия насърчаваме;
лек, с който тъгата прогонваме.

*спомени за фантазии
бавно се прокрадват.

*сексът е като мираж. плътски гараж,
където душите си паркираме
и после вратата затваряме.

*обгърнати от топлина, аромати, потрепвания,
плътски желания, всичко наведнъж, заедно

*с лекота го пренебрегваш,
плач, който нищо не спира,
но лесно може да бъде спрян.

*нахлуваме един в друг,
сърцата и душите си преплитаме
на място, от което отсъстваме.
може би чудо най-голямо
или безумие лудешко.

*кръвта ми обедняла бе на краски,
заличени от страх и психоза.
ала сега тя се сгъстява,
пулсира в слепоочията ми.

*прави компромиси, отстъпвай, предавай се.
давай,
за да ти остане време да живееш
без съперничество.
и без това е трудно да се занимаваш
с нещо сериозно
като рисуваш.
защо да си усложняваш живота?

*можеш ли да ме спасиш от теб…
или от мен самия?
що за зоопарк е тази дивотия.

*блещукай, атомна експлозия.
не ни даде много възможности.

*малко съжалявам,
когато получавам.
очакването е по-сладко.

*жилище-гнездо,
но колко ми е гот!

*разни хора, разни интереси.
за всекиго животът е различен.
търсим специални камъчета
по плажа идентичен.

*хирург съм на металните сърца;
държа ги в ръка, вслушвам се
в туптенето им.

*чудесата наистина се случват -
например д асе родиш или да си щастлив
но се пази от лъжливи светци и пророци.

*оставаме заедно, две сродни души,
свързани от любов, не от инерция,
следваме нашата динамика.
образуваме нови вектори.

*в периода между 1945 и 1960 година животът непрекъснато се влошава. не желаем да отглеждаме децата си сред атмосферата на жестока конкуренция, но нямаме избор.

*играем в мрака на нашия стадион;
не печелим, но сме на свой терен.

*ставаш едно цяло с другия.
да създаваш е забрава.

гадното разказче

и след нашия първи ден, първа нощ и първа сутрин заедно, след първия ни залез и изгрев, толкова чакани и изстрадани, постигнати с усилие, но и с лекота, след дългото търсене на правилни човек с цената на стиснати зъби и твърди юмруци, след лутането и объркването, след пробите, грешките и случайния успех, след промените, след неправилните избори и болезнените раздели, след хилядите първи стъпки, първи крачки, първи целувки, първи срещи и първи пъти, след многото загуби и малко победи, с болката нацепила петите ни, а начупени стъкла отчаяние личат в ходилата ни, ръцете изподрани от тръните на глупостта, след безнадеждността, след дните, месеците, годините самота и самотност, притиснали ни като крадци към оградата в тясната уличка, посягащи с ръка да измъкнат последните ни частици ‘върви напред’, след страховете от едно и от друго, от едни и от други и едни от други, след тъпченето на едно място като пехотинец на тренировка, след напразното пилеене на нервни клетки, а те не се генерират отново, на време, а то си остава отминало, на чувства, а те все са лъжовни или някой ги изритва навън посред зима в коледния сняг, посред лято в прилива на морето, посред есен в купчините кафеви, червени и жълти листа, посред пролет сред цветни ухания, след обръщането на гръб, след мълчанието, след сълзите, след отчуждението, след кошмарите, след желанието за смърт и изчезване, подхранвало нощите и тровило дните ни, след безразличието и безчувствеността, ето ни, лежим далеч след часа на първия ни изгрев заедно и не искаме да станем и да влезем в света, не още, а тя ми казва ‘кажи, че ме обичаш, кажи го първи и после аз ще го кажа’ и не знае, че с думите прави първия ни ден, първата ни нощ и първата ни сутрин заедно не само единствени, а и последни, защото аз оставам безмълвен, галя кожата й със съзнанието, че е за последен път и всичко в мен плаче, гледам я дълго в очите и я целувам леко, след което ставам и си тръгвам без тя да разбира какво е причинила – на мен и на любовта ни, не това, че я нарече с име – ние знаехме, че е това, то се четеше в очите и без думи, не това, че бе пожелала да й кажа, че обичам – аз и сам щях да го сторя в подходящия момент, още не бях излязъл от ступора на връхлеталото ме щастие, а именно онова, че бе поискала първи аз да го кажа, а тя после – от съмнение, от страх, не знам и повече не искам да знам, защото вече вървя смазан, оставил я да се чуди в леглото защо я напускам след като всичко бе съвършено точно за нас двамата, най-разбитите сърца на света са нашите заради едни прости невинни думи, заради едно ядящо съмнение, заради един тъп страх ‘кой да го каже първи’, страхувала се, че ако е тя, аз няма да й отвърна, съмнявала се е в мен след такъв ден и такава нощ, а събуждането…

трамвай 20

не познавам яница, но тя е мъртва
сама го е направила. в гората.
до релси и трафопост.
обадили й се приятели. с много питане им казала къде е.
първа я открило момичето. било в шок после.
до нея имало нож.
линейката дошла след час.
полицията след четири.
коко опитал да й прави сърдечен масаж.
изглеждало как ей сега ще мръдне.
бяло тяло със сини вени.
можела да се измъкне ако искала.
но дори по инстинкт не се противила.
много силно ще да го е искала.
майка й легнала до нея.
болката.
силна.
не били успели да й кажат колко много я обичат.
не преброих колко пъти мислено ти казвам, че те обичам. през онази нощ, когато не съмна.
не разбрах и защо не го казвах.
сигурно заради аутизма ми
и проблемите, които имам с числата
или заради тъпото безразличие.