it’s gotta happen

ще бъда искрена, не заради равносметката… равносметки, особено годишни не обичам. цяла година съм писала, имало ме е, била съм. не че не обичам да повтарям неща, особено хубавите и запомнените, не че и няма да го направя вероятно по-надолу.. не обичам клишетата. което пак не ме разграничава от тях. но когато нещо е обявено от всички за романтично, аз не мога да го направя. когато ще се правят равносметки от старата година и план-конспекти за новата, аз не мога да го направя. бунтувам се вътрешно, винаги съм била на въпреки. а 2008 ми беше важна. без да изброявам имена, случки, събития и ‘велики неща в морето’. беше невероятно дълга. невероятно богата. красива определено. тъжна неминуемо. му/юзикална задължително. сбъднах 2 мечти и половина, поне за толкова се сещам. изпълних едно.. може би единственото си обещание. бях голямо дете, истинско дете и ужасен детски гъз и сега ми предстои да пораствам. споделени ми бяха няколко тайни, аз споделих няколко тайни. излязох зад граница, излязох от кожата си. косата ми расте с пълна сила, а ме мързи да я острижа. и първите ми пари от публикация. и първият ми трудов договор от преди месец. и първото ми изцяло голо къпане, първият ми истински рожден ден на мария в софия и първият ми истински джулай извън бургас. и многото други първи неща. а то повечето, всичко, освен, че е писано през годината, е писано и в предния пост… и да видим, като голям човек, да си обещавам ли неща занапред, да правя ли планове?? обещавам си да съм. пожелавам си да мога. maybe this time for real.

и за първи път от 5 години ще направя нещо, но ще е тайна засега

и за да разваля всичко… чудя се… чудя се как сами с петя с общо 12 (малки) коняка, 2 капучино, 1 кафе и един чай във вилекула направихме сметка 36, 40лв. сами! при положение, че преди 2 години 8 човека за същото време оставахме 26 лв с бакшиша! господи, дадохме си всичките пари и пак не ни достигнаха 10 кинта, та ще имаме да даваме сега!
и сега пуста жажда мъчи ме, о, новогодишна мъко, обещавам ти, че днес плаках за последно тази година, че днес пуших за последно тази година, че днес ядох СТРАНДЖАНКА с лютеница за последно тази година, че вече за последно много неща……………………………………………….

втора година от новата ера

(защото първа година беше онази моята в бургас, вилекула и мафията)
(за малкото ни семейство – когато аз изключех, млъквах; когато мартин му стана нещо, обясняваше със знаци; когато весо изтрещеше, махаше с ръце като хатифнат. за годината, когато и тримата се влюбихме.)

всяка година е нова ера.
аз пък
аз пък исках да напиша чао на миналата година (летоброенето е по университетския календар), защото й го дължим.
заради къщите за бездомници.
онзи далечен кучешки и нощен квартал, който през пролетта ставаше все по-зелен, светъл и предвкусваше лятото. и пътуването дотам с двойка, петица, единайска или колата на мишо четири човека отзад. за да се приспиваме с вино и шоколад, кренвирши и бира и да заспиваме кой където свари и с когото свари, а весо винаги обърнал дупе към духалката на земята. леглото на заекващи посрещна много гости. аз много пъти проклинах калта и студа, вървейки натам с черни мисли, а пристигайки, единственото, което изглеждаше смислено, бе наздравицата. с лаптопи, дъжд и сняг в ушите, едно митково присъсътвие (а после му завладяхме стаята), едно винено петно на мокета, покрито с хавлия шест месеца, една неразгадана тайна за тоалетната, и цели 2 пъти истинска манджа домашна готвена от бургас от бурканче! защото когато имаш лоши съседи, там е мястото за скачане на jet, the kooks, beatles и мюзикълите. помните ли мюзикълите? а познавате ли ги? а тази стая, квартира, дом.. те са отправна точка в пътешествия към земен и посрещания от връхлитащи влакове и център на 2 рождени дни, но и на спокойствие сутрин.
онзи пенсионерски блок, където се помещаваше малката ни филоложката къща, със скърцащ под и печка за спагети, картофи и ориз, мамини студенти. момчета и аз купуваме в един сутринта бира с кашон и превръзки. това място приютява двама 24-часови актьори за (двуцифрено число)-часовия им сън и ‘хайде да пишем’ във всеки един момент. със самотните ми джунджурии и часове наред в игри и бърборене с тихомир. опа, тодор. и забавните дневни посещения на калоянчо и мисленето на лиШтопад, подаръци и как да посрещнеш поредната сутрин.
онзи централен таван с търкалящи се гълъби, минимално място и максимални вещи е рекордьорът в подслоняването на бездомници – седмина навръх рибешкото начало. той помни разкази на щурци, но няма да ги издаде никому, помни духове и серийни убийци, дебнещи зад вратата, помни шоколад и чай с мед (зайо байо и бира, нужно ли е да споменавам), помни тишина и линеали в леглото, помни неща, които аз не знам. с двор на пъпа на софия при докторите, които те лекуват от всичко – носталгия, меланхолия, любовна мъка, тежко пиянство, но само докато си в обсега им, после всичко се завръща.. особено ако отскочиш до съседната голяма сграда на братята георгиеви, дишащи денонощно задръстването по левски.
онази стая в студенстки, приютявала ни след строежа или съвсем нарочно по двама, трима или колкото сърце побере. с оранжевата леща, променяща животи и оранжевото нещо на земята, в чиято баня не ми беше гадно да влизам по чорапи.
онези всичките хора, с които да споделиш пиене, ядене, стотинки, транспорт, мизерия, богатство, мъка, радост, поглед. онези хора, особено оставащите нощем, събрали се в една стая без значение брой легла, одеяла и място на пода. важна е идеята.
онези всичките други места – паркове, градинки, влакове, алеи с колела, кални улички, съмнителни тераси, свежа трева.
Шестоднева (чийто талисман – 1.25л. бутилка, забравих до една пейка, на която спях в сплит) и всичките последвали го похождения.
усещам, че спането е било основен мотив с вечна недоспалост, вечно незаспиване и вечен сън. зависи от гледната точка. имена: на земята у весо спя, у марта с весо спя, у мартин с него спя, у весо с марта и мая спя, у нас с калоянчо спя. и разнородни конфигурации. преброени, консервирани, запомнени, усетени до безкрай.
и контрольорите, които не глобяваха тази година, поне не много. и разправиите, и бягането, и продаването на 2 билета за 2 лева, докато още бяха по 70 стотинки и невинните погледи.
‘ще ви видя в края на седмицата като ми свършат парите’ и всичко, което съм забравила, защото почна нова ера, която ужасно силно усещам.
ще ми липсва тази ера
и ако съм забравила нещо, то е някъде там, написано, казано или ще си го припомня по-късно. но съм го обичала много.

22

заради пожеланията на всеки 22:22ч., на 11:11, на 00:00 (въпреки че не се пожелавало на нулите) през изминаващата година (погледни я, на косъм се държи едва). защото на един 22.02.2002 (петък), беше friday i’m love. защото на един друг 22 (август) ми потичаха сълзички и ми се изчезваше и щях да се задуша, ако останех вкъщи с цялата болка, и тогава ме спасиха м. и в. да пием бира на плажа и същата нощ си пуснах фантазиите на воля и си позволих да те сънувам. изтласкване. (лечения с чай. терапия с пастели.) позволих си го всяка вечер до следващия 22 (октомври)… само 2 (!) месеца по-късно. знаеш ли, не знам. от двойките ли е или от времето – от климата, или от изтичащото между пръстите на краката ти? с двойките не ми върви, може да пробвам тройка. да, навита съм все още… като оставим лиричните отклонения настрана – времето застинало стоеше, бодях го с остър нож, парчетата ми потекоха и никога не ги събрах и досега. не знам в кой момент е трябвало да спра да бода и да затичам за лепило. да ти изтече времето е като да ти изтекат водите – връщане няма. изгубено време, в което вместо да обичаш и да те обичат, си гледала в една точка, максимум две, вместо да станеш наясно със себе си, си задълбавала, вместо да създаваш, си унищожавала пръстчетата си (и още го правиш), вместо да запазиш нежността като стара романтичка, сега се надсмиваш над всичко и тихо се оглеждаш да не видят обзелата те безчувственост. не остана за кога да отлагам. онези, онези неща, които трябва да ти се случват, да си ги случваш в гимназията още… на 12, на 15, на колкото дойде.. но тогава!
и изтласкването – забравих какво ти харесвах, какво ти обичах, какво си припомнях, смсите. на всички. заради безчувствеността е, повярвай (си). и всяко едно бегло припомняне може да ме върне пак назад, а като риба добре го умея, и да не мога да изляза доста време от филма. и така никога не знам кога окончателно съм изляла.

изкарай го от себе си

и исках онези двете песни на пласибо, които после си забранявах да слушам I’ll be yours и Protect me.. пласибовска година се беше очертала явно. върнах се в бургас и полудявах, спях на земята, обичах, и една нощ в мирк някакво момиче ми даде линк откъде да тегля, аз със смотания комп и нет по дайл-ъп, намерих текстове да се зомбирам с двете песни, оставях компа включен цяла нощ с още няколкото песни на пласибо, заредени в уинамп, спейки на земята. и нищо, нищо друго нямаше. все още не слушам I’ll be yours.. като скорпионите

а таз чернова се запазила

ангеле, вали сняг на 23ти декември, нали ти казах.
шоколада винаги e малко, на шоколада не му трябва пълен член. днес пълна дезорганизация-не си бях платила телефона и всички се побъркали покрай мен, докато аз съм пила сангрия в апартамента снощи след неуспешните опити за ходене в girls only клубчетата, не работели на тази дата, моля ви се! забравих си шапката и ще мръзна сега (отделно дето шала е в мартю, дано си го взел за бургас, ей), до мартичка не се добрах ах ах, по дяволите, излежаването цял ден, и на лекции не ходих, ще ме убият, и за курсовата си нищо не направих, и книги не върнах. забравих наргилето (да не говорим, че и нов тютюн не взех и слязох на женски в 7.30 вечерта с плахата надежда да работи арабският магазин.. хаха! беше пусто) и когато се връщах да го взема, видях, че в кухнята свети и се питах как да спра крадците с моята торбичка с бурканчета. оказа се и аз не знам кво – или котката си я цъкнала сама, или някак в 2 следобяд съм имала нужда от нея. забравих да се подготвя психически за празниците. 5 нощи, ангеле, цялата ми подготовка на кино отиде, и просто изведнъж – 3 дни, четири таксита и посрещам родители, баба и дядо на гарата и взимаме цяла сурия разнородни билети за влака към бургас. бъдни вечер е в хола, 9 човека сме, котката не смее да излезе от ‘детската’ щото се страхува от хора, а на всичкото отгоре идва малка далка с мама, татко и леля и ръси лафове и е забавна, и аз пак забравила съм дървения слон, който глася да й подарявам от 2 месеца, и се срамежлюва като ме вижда, но много ме обича и после те ме закарват до оборище да взема наргилето и далка казва на баща си ‘тати, увеличи’ (тя е на 2 и половина!), той е пуснал нещо испанско и той надува много и тя буквално куфее, мята косица, върти глава, извадила език. ‘тати, онова с китарите’ и той пуска чамбао! и хайде… хайде!

1:16

само аз не спя.
можеш да се обадиш и в три сутринта
да кажеш, че идваш, че кацаш, че тръгваш,
да помрънкаш, да поплачеш,
или просто да ме чуеш.
няма да спя
или поне ще се правя, че не ме будиш.
аз обещавам
да не мрънкам, да не плача,
да не казвам, когато ме свариш да се разхождам
навън с мокри очи
в три сутринта,
да не казам ‘не знам’ и ‘не мога’,
да не казвам, че ми е самотно,
да нямам нужда от прегръдка
и на свой ред никога да не ти се обаждам
в три сутринта

уилям уортън – художникът

*надживяваме самите себе си.
превръщаме се в боклук,
в пречка, ставаме нежелани. нежелани дори
от онези, които обичаме, които също ни обичат.

*да виждаш в очите на другия
своята душа и да се чувстваш
извисен, издигнат над земята.

*как да избегнем празнотата?
първо бе празнотата, сетне словото.
после светът.
светът, който току-що се самопогуби.

*колко трудно виждаш понякога! дали
взирането ти пречи да видиш?

*слей се с мен. ела с мен.
ще се слеем и ще се разделим;
но частица от всекиго
у другия ще остане.

*моливът прави разрези,
драскотини по стоманените стени
на самотата. ние само правим
невъзможното още по-невъзможно.

*говоря истината, ти също, а заедно
лъжем. защото за да кажем
истината, и двамата трябва да излъжем.

*от липса на доверие
ръждясва душата.

*газя в чужди тресавища;
сетне откривам, че всичко е
огромен, самотен океан.

*неин собствен дом.
стени, стаи, тоалетна
и легло с мек дюшек.
не е чак толкова зле.

*спим, свити на пода,
и сънуваме мечтите си.

*когато си съвсем объркан,
колко близо можеш да стигнеш?

*как ли господ се смее?
гръмогласно или хихика?

*може би господ не се смее;
сигурно не знае що е смях.

*нищо няма значение
и значимото е нищо.

*взаимно се успокояваме,
неловките си усилия насърчаваме;
лек, с който тъгата прогонваме.

*спомени за фантазии
бавно се прокрадват.

*сексът е като мираж. плътски гараж,
където душите си паркираме
и после вратата затваряме.

*обгърнати от топлина, аромати, потрепвания,
плътски желания, всичко наведнъж, заедно

*с лекота го пренебрегваш,
плач, който нищо не спира,
но лесно може да бъде спрян.

*нахлуваме един в друг,
сърцата и душите си преплитаме
на място, от което отсъстваме.
може би чудо най-голямо
или безумие лудешко.

*кръвта ми обедняла бе на краски,
заличени от страх и психоза.
ала сега тя се сгъстява,
пулсира в слепоочията ми.

*прави компромиси, отстъпвай, предавай се.
давай,
за да ти остане време да живееш
без съперничество.
и без това е трудно да се занимаваш
с нещо сериозно
като рисуваш.
защо да си усложняваш живота?

*можеш ли да ме спасиш от теб…
или от мен самия?
що за зоопарк е тази дивотия.

*блещукай, атомна експлозия.
не ни даде много възможности.

*малко съжалявам,
когато получавам.
очакването е по-сладко.

*жилище-гнездо,
но колко ми е гот!

*разни хора, разни интереси.
за всекиго животът е различен.
търсим специални камъчета
по плажа идентичен.

*хирург съм на металните сърца;
държа ги в ръка, вслушвам се
в туптенето им.

*чудесата наистина се случват -
например д асе родиш или да си щастлив
но се пази от лъжливи светци и пророци.

*оставаме заедно, две сродни души,
свързани от любов, не от инерция,
следваме нашата динамика.
образуваме нови вектори.

*в периода между 1945 и 1960 година животът непрекъснато се влошава. не желаем да отглеждаме децата си сред атмосферата на жестока конкуренция, но нямаме избор.

*играем в мрака на нашия стадион;
не печелим, но сме на свой терен.

*ставаш едно цяло с другия.
да създаваш е забрава.

гадното разказче

и след нашия първи ден, първа нощ и първа сутрин заедно, след първия ни залез и изгрев, толкова чакани и изстрадани, постигнати с усилие, но и с лекота, след дългото търсене на правилни човек с цената на стиснати зъби и твърди юмруци, след лутането и объркването, след пробите, грешките и случайния успех, след промените, след неправилните избори и болезнените раздели, след хилядите първи стъпки, първи крачки, първи целувки, първи срещи и първи пъти, след многото загуби и малко победи, с болката нацепила петите ни, а начупени стъкла отчаяние личат в ходилата ни, ръцете изподрани от тръните на глупостта, след безнадеждността, след дните, месеците, годините самота и самотност, притиснали ни като крадци към оградата в тясната уличка, посягащи с ръка да измъкнат последните ни частици ‘върви напред’, след страховете от едно и от друго, от едни и от други и едни от други, след тъпченето на едно място като пехотинец на тренировка, след напразното пилеене на нервни клетки, а те не се генерират отново, на време, а то си остава отминало, на чувства, а те все са лъжовни или някой ги изритва навън посред зима в коледния сняг, посред лято в прилива на морето, посред есен в купчините кафеви, червени и жълти листа, посред пролет сред цветни ухания, след обръщането на гръб, след мълчанието, след сълзите, след отчуждението, след кошмарите, след желанието за смърт и изчезване, подхранвало нощите и тровило дните ни, след безразличието и безчувствеността, ето ни, лежим далеч след часа на първия ни изгрев заедно и не искаме да станем и да влезем в света, не още, а тя ми казва ‘кажи, че ме обичаш, кажи го първи и после аз ще го кажа’ и не знае, че с думите прави първия ни ден, първата ни нощ и първата ни сутрин заедно не само единствени, а и последни, защото аз оставам безмълвен, галя кожата й със съзнанието, че е за последен път и всичко в мен плаче, гледам я дълго в очите и я целувам леко, след което ставам и си тръгвам без тя да разбира какво е причинила – на мен и на любовта ни, не това, че я нарече с име – ние знаехме, че е това, то се четеше в очите и без думи, не това, че бе пожелала да й кажа, че обичам – аз и сам щях да го сторя в подходящия момент, още не бях излязъл от ступора на връхлеталото ме щастие, а именно онова, че бе поискала първи аз да го кажа, а тя после – от съмнение, от страх, не знам и повече не искам да знам, защото вече вървя смазан, оставил я да се чуди в леглото защо я напускам след като всичко бе съвършено точно за нас двамата, най-разбитите сърца на света са нашите заради едни прости невинни думи, заради едно ядящо съмнение, заради един тъп страх ‘кой да го каже първи’, страхувала се, че ако е тя, аз няма да й отвърна, съмнявала се е в мен след такъв ден и такава нощ, а събуждането…

трамвай 20

не познавам яница, но тя е мъртва
сама го е направила. в гората.
до релси и трафопост.
обадили й се приятели. с много питане им казала къде е.
първа я открило момичето. било в шок после.
до нея имало нож.
линейката дошла след час.
полицията след четири.
коко опитал да й прави сърдечен масаж.
изглеждало как ей сега ще мръдне.
бяло тяло със сини вени.
можела да се измъкне ако искала.
но дори по инстинкт не се противила.
много силно ще да го е искала.
майка й легнала до нея.
болката.
силна.
не били успели да й кажат колко много я обичат.
не преброих колко пъти мислено ти казвам, че те обичам. през онази нощ, когато не съмна.
не разбрах и защо не го казвах.
сигурно заради аутизма ми
и проблемите, които имам с числата
или заради тъпото безразличие.

по-здрави

разболяваме се, за да оздравеем.
да оздравяваме, хайде.
за да сме по-здрави
поздрави!
и нещо много специално, а вие се опитайте да не плачете от съжаление. (вижда се като се чете само този пост)