по-по-вчерашният ден обяснявах на мъжа в черната тудей-тумароу-туйота как ме е засърбял палецът. по-малко от час, човек! до пловдив! сама. дълго не можех да си спомня откога не бях пътувала сама, докато не изникна смътно ходенето до варна за джулай. а от тогава империи се разпаднаха и нови царства се издигнаха. пиенето не върви. дори една бира не можах да довърша.
по-вчерашният ден започна, когато започна. знам само, че предният свърши със заспиването ми и дума не казах повече и се изплаших от себе си, зарадвах си се, намразих се, заобичах се и всичко това заедно и поотделно, в тройни и двойни комбинации с премятания, отскоци и неочаквани обрати посред второ действие, моля ви се!
вчерашният ден започна докато заключвах врата, или слизах надолу по стълбите, или целувах, или не знам, но залез на покрив от по-вчерания ден не се случи, заради облачност може би, въпреки ябълката и шоколада и цялото бродене по тъмните етажи на виас, въпреки гнева на петя йосифова или напук на него, въпреки водичката, храничката и котката, въпреки лилавите цветя и шейка от боклука на макдоналдс. прибирането после отнема един час, за да се превърне в болящи ходила и колена, докато в подлеза на ндк прехвърчат плъхове, кучета ме преследват, а в друг подлез охраната блъска по климатика. но и аз не отстъпам по оригиналност, а упорито се вкарвам в много лош филм, защото така съм програмирана. ‘ами ако реши да направи така, пък аз кажа онова и после направя това’, то пита се в задачата и в една сбъркваща песен ‘ако случайно се разминем, ще осъмнем ли невинни’ и се убеждавам в себе си, в Имането ми, в искането ми, в моженето ми (забелязвате ли, че няма отрицания). правя си го на филм, за да се подготвя за невъзможни неща, за да ми се случат поне въображаемо, заащото и без това не превъзмогвам. само изтласкване, сублимация. верижно е.
и после денят е студен и отъпяло грозен, а аз посещавам всички упражнения, нищо, че на няколко пъти заспивам на последното, докато учим футболна лексика и колежките като големи мацки нямат понятие от терминологията. студено ми е, горещо ми е, пикае ми се, гладна съм, имам ли лютеница по устата, имам ли пъпки, трябва да се изкъпя и как съм ужасно жадна, пресъхнала съм, устните ми сухи, ще се сцепят от напукване, ръцете ми сухи и изподраскани от котки, очите ми сини сини нини-на. а плам препуска с колелото с огромна закопчалка, провесена от раницата.. мисля, че я държи да не излети. а след кафе, чакащо ме на печката, забравям за съня и плановете ми сързани с легло, а мама ми праща смси с ‘ще се обадиш ти чак като ти потрябва някоя рецепта, но аз няма да ти я кажа’. и преди всичко имаме ‘купон’ с косьо и круши, а когато сме пак само петимата, и арт-терапия с пастели. аз рисувах. аз бях добре. аз спах. филмът ми от снощи не се осъществи, както можех да очаквам. беше изключително топло, чак жега и не знаех кое е сън, защото всичко беше едно и се свързваше с другото. само истината (ще) говоря.
(а сега мартин си доспива)