share your interest

още ми се губи. цялостта. ей така да обхвана като кълбо всичко и да го разпердушиня всяко нещо на мястото му. ама кои са нещата, кои са местата. ето, хаосът:
- уча се. i mean наистина се уча.
- донякъде пораствам. усещам го в гърлото си.
- страх ме е. но не само.
- не ме е страх. но не винаги.
- носталгично ми е и упорито затварям очи пред факта,
а когато ме блъсне челно, виждам, че всичко си е същото
донякъде.
виждам и че аз не съм същата и се харесвам повече
(и дано пак не си въобразявам, щото… познаваме се)
- липсват ми неща, а си е само до мен да си ги набавя
- липсват ми хора и си е само до мен да се срещна с тях
- липсваш ми и пак ще се виждаме.
приплака ми се, а не е от тъга
може и от ранното ставане
или от почти не спането
от опитите ми и успехите
от думите ми и от отговорите
не, не от алкохола, нали пресушихме всичко
some girls are bigger than others измества i’m sorry i was late i was so blue
- разкъсано ми е, а се влача по стопове, тирове и градски транспорт без билетче
не знам бягам ли от- или се стремя към-
и кое е по-лъжовно.
- истината говоря и се изумявам, че е такава
- говоря и се изумявам, че мога
- изумява ме красотата
- изумява ме лекотата на всичко, когато успея дори с една стъпка.
гиганстка е тя в очите на детето, макар и една.
след нея само стой и гледай величието
водопади, цветове, звезди, радост и пълно, пълно такова, почти до удавяне
хайде, да успяваме.

днес с шапка. и шал увит.
и не разбрах последно двете ми колежки дали ми повярваха.

special needs

понякога колдплей са ужасни, често са ужасни, с единия ред те сриват, с другия те издигат, ту си пълен, ту изплют като сдъвкана гнила круша. повтарям си when you get what you want but not what you need, действа ми като спирачка, като момент на пауза, в който да се огледам и поразмисля. а мисленето го умеем. на сухо. какво значи, какво значи фразата? освен че докарва до ступор от разсъждения, с който гледам да не заспивам.. ама няма кво да гледам, щото имам възглавница на цветчета за гушкане и й мъркам в копчетата. напоследък не слушам колдплей, нищо не слушам напоследък, кой каквото пусне. само си повтарям думичките като червена сигнална лампа. да си имам едно на ум, да преценям. да не се объркам по опасните пътища на светлината, фани.

ppm-(pictures per month)

тук са снимките през вековете с надявам се ежемесечно качване, с надявам се съществуващ и постоянно генериращ се материал за качване.
официално представяне!

котки лодки дръм-дръм-дръм хубаво и не съвсем дума душа круша крещя катаклизъм природен мрън мяу!
дърво билки по него сухи светли. държа ябълка. змията я няма. през прозореца слънце няма. свещите – обичам да обичам. мърка. мъркаш.

и тези дни

по-по-вчерашният ден обяснявах на мъжа в черната тудей-тумароу-туйота как ме е засърбял палецът. по-малко от час, човек! до пловдив! сама. дълго не можех да си спомня откога не бях пътувала сама, докато не изникна смътно ходенето до варна за джулай. а от тогава империи се разпаднаха и нови царства се издигнаха. пиенето не върви. дори една бира не можах да довърша.
по-вчерашният ден започна, когато започна. знам само, че предният свърши със заспиването ми и дума не казах повече и се изплаших от себе си, зарадвах си се, намразих се, заобичах се и всичко това заедно и поотделно, в тройни и двойни комбинации с премятания, отскоци и неочаквани обрати посред второ действие, моля ви се!
вчерашният ден започна докато заключвах врата, или слизах надолу по стълбите, или целувах, или не знам, но залез на покрив от по-вчерания ден не се случи, заради облачност може би, въпреки ябълката и шоколада и цялото бродене по тъмните етажи на виас, въпреки гнева на петя йосифова или напук на него, въпреки водичката, храничката и котката, въпреки лилавите цветя и шейка от боклука на макдоналдс. прибирането после отнема един час, за да се превърне в болящи ходила и колена, докато в подлеза на ндк прехвърчат плъхове, кучета ме преследват, а в друг подлез охраната блъска по климатика. но и аз не отстъпам по оригиналност, а упорито се вкарвам в много лош филм, защото така съм програмирана. ‘ами ако реши да направи така, пък аз кажа онова и после направя това’, то пита се в задачата и в една сбъркваща песен ‘ако случайно се разминем, ще осъмнем ли невинни’ и се убеждавам в себе си, в Имането ми, в искането ми, в моженето ми (забелязвате ли, че няма отрицания). правя си го на филм, за да се подготвя за невъзможни неща, за да ми се случат поне въображаемо, заащото и без това не превъзмогвам. само изтласкване, сублимация. верижно е.
и после денят е студен и отъпяло грозен, а аз посещавам всички упражнения, нищо, че на няколко пъти заспивам на последното, докато учим футболна лексика и колежките като големи мацки нямат понятие от терминологията. студено ми е, горещо ми е, пикае ми се, гладна съм, имам ли лютеница по устата, имам ли пъпки, трябва да се изкъпя и как съм ужасно жадна, пресъхнала съм, устните ми сухи, ще се сцепят от напукване, ръцете ми сухи и изподраскани от котки, очите ми сини сини нини-на. а плам препуска с колелото с огромна закопчалка, провесена от раницата.. мисля, че я държи да не излети. а след кафе, чакащо ме на печката, забравям за съня и плановете ми сързани с легло, а мама ми праща смси с ‘ще се обадиш ти чак като ти потрябва някоя рецепта, но аз няма да ти я кажа’. и преди всичко имаме ‘купон’ с косьо и круши, а когато сме пак само петимата, и арт-терапия с пастели. аз рисувах. аз бях добре. аз спах. филмът ми от снощи не се осъществи, както можех да очаквам. беше изключително топло, чак жега и не знаех кое е сън, защото всичко беше едно и се свързваше с другото. само истината (ще) говоря.
(а сега мартин си доспива)

‘и те станали’

тези дни. тези трите – бяха едно твърдо цяло. така ги усещах още преди да се случат, така ги оценявам и след края им. преди да се случат, защото и трите щяха да са театрални, и след, защото не бяха само това.
and i woke up thursday morning за първи път от кое време на оборище, нищо че съм се прибрала в понеделник и след училище се озоваваме с венета в леглото да си говорим, а имам толкова да уча, иска да я приспивам с разкази, познай! peacefull сме и двете, тя щото й се спи, аз щото ми е нежно и сега можем да си говорим за всичко. въпреки че живеем заедно, прилича на една от онези ни редки срещи, в които си казваме как сме и бистрим живота. после тя не заспива, а готви супа и за първи път ядем трите с жужа и пак пред нея почваме да бистрим всичките ни случки. играя си с кутия цигари, пуша две и й разказвам за деси с всички думи, с които съм искала да разкажа и са били в главата ми и почти нищо не спестявам. тя ме оценява като не толкова невинна за колкото ме смятала, а мен ми е спокойно и заникъде не бързаме, освен аз за театър (о, колко имам да уча).. и по оборище вечер много бързо стигам до су, особено с колдплей, но сега съм на лейдитрон и пак съжалявам, че не съм си качила ghosts на плейъра. и с маичка с дъх на ром на гео-его, което така желаех в нормалната му форма, което не знам как щеше да стане с липсата на толкова хора (о, върдж!). а е съвсем друго и ми докарва напрежение, уплашена гледам и си мисля за маратона, където не успях да се отпусна и да отворя уста, а вместо това се правехме на много дзен (споменах ли, че австралиецът, с когото се запознахме на самбата се казваше говинда! истински беше). и на столчетата пред театъра, покрити със съмнително ухаещи чаени пакетчета, с маичка ни е полу-студено, ние сме с полу-обръснати глави и й казвам как за един бродуей време съм се влюбила в нея и после сме се запознали (боже, какви времена бяха). казвам й изречението, което ме плашеше и не смеех да произнеса на глас, сугурно нея е чакало да го чуе, а го казвам просто и съобщително и си спомням как една нощ с нея се разхождахме из света троица и онзи незавършен необитаем блок. прекалено много искреност, разговорила съм се.

and i woke up friday morning… и пак заспивам, за да пропусна първото упраженение… другия път задължително, обещавам си, ще го посетя за първи път. и само да минат двата ужасни часа и изпитването ми и денят може да започне. минават, прибирам се и веднага към компютрите в су, за да сваря крайния срок да изпратя Ирис на конкурс – състезание на средно дълго разстояние новела. пак не й отделих нужното време. имах още няколко неща за разработване, за свързване, за измисляне дори, за едно нещо ми трябваше и аврора (о!), а сега разполагам с двайсе минути да поправя само текста. но нищо, нали ще печелим награди, ще надписвам книги на фенове.. мечти. и съм в някво ударно настроение, високо такова, със замах вървя едва ли не, предвкусвам бродуей вечерта, надявам се на хелоуин парти нощес и трябва да пратя Ирис набързо, че сме на кино… и светът трябваше да ми поднесе изпитание, препятствие – баш по пътя – аз по шипка, тя на масите отвън на джими’с – споглеждаме се се с деси, тя отклонява очи както винаги, мен ми причернява съвсем наистина, омеквам за момент. продължавам напред с горчива усмивка – от инат. видях вината в крайчеца на изчезващите й очи. вина, каквато тя в началото нямаше, но с поведението си я придоби. не, не давам да ми разваля деня! and i looked damn fucking good. бях си с яките дънки, с емовската бяла ризка и отгоре с тениската miss my meds… мамка му… правих тази тениска след шибаните събития именно с деси… предизвикала съм съдбата. не! аз отивам да пращам Ирис. а после… после светът е голям и спасение дебне отвсякъде… дебне ни – 4ма души в киносалона. смях ни дебне. сълзи ни дебнат. хубаво направен бг филм и освен всичко, мисля и за структурата му. асистентката по литературознание беше права, че завършим ли филология ще четем книгите по съвсем друг начин.. явно и за филмите действа. и Broadway at last, вярваш ли! Върдж в публиката ме натъжава. няма да е същото, знаех го… приемам всичко лично, все едно аз съм играла в тоя театър. лично е. и гледам новите и постоянно ги отделям от другите. и искам да сме в аулата. и с мартин пак си пеем. и не искам да си спомням кои песни ги нямаше, защото настръхвам. лично е. и този бродуей е кратък и постен и с много (технически) грешки и неприятни накъсвания… боже, и лолита не направиха… не, ужас! няма да си спомням повече. иска ми се маичка да играе All that jazz, марта в Big spender и да пее куин, върдж да каже ‘he ran into my knife ten times’…………….. стоп. край.
получавам прекрасен black’n'red шал от мартичка, което допълва емо-костюма ми за празника. и хайде у нас, макар да губим мая и весо по пътя. а у нас съвсем не е пусто – баница, трева и петима души, чакащи жи като лилава пепеляшка да пече тиква. заформя се число за мафия, ей. котката peacefull спи в цвети, упоена от тревата вероятно. нямам пари вече, човече. чувствам се прекрасно, човече. а жи завършва ‘костюма’ ми с молив на очите и черен лак. аз съм бог, човече. от безсмъртните, знаеш. но както БОГатите също плачат, и на един бог като мен му се доплаква след разговор с венета на тъмно в стаята ни, където марта спи и само се моля да не слуша. сълзи дебнат в големия свят, простирам ги на терасата да изсъхнат и пак се връщам да съм бог (веселине, ти ни направи богове). (на леглото ми секс била правила, докато ме нямало. и не веднъж. без коментар)
котката се опитва да се намърда на топло край нас – освещаваме дивана в кухнята, иска и тя да участва. всичко да чуе. затова шепнем. опитвам се да си ни представя отгоре, да съм наблюдател, толкова ми е нереално и невинно.

and i woke up saturday morning и венето, защо трябва да махмурлучиш толкова рано сутрин, на децата им се спи. жужа се сърдела, миеш чинии, купувам хляб и маргарин, другите си тръгват, русият ангел не е на себе си. ако си мислите, че покрай университета минават много линейки, живейте на оборище! накъсват повторния сън заедно с няколко прозвънявания на телефон, топло е под одеялото. в такива дни не можеш да кажеш колко си спал и кое е било сън. и под душа си мисля как хубаво светът да е голям и спасението да дебне отвсякъде, но светът е голям и често дълго можеш да чакаш спасението да те издебне. и орлов мост не е подходящо място за срещи, когато е денят на ‘софийското дерби’ (моля ви се), защото се налага 1. да се возите в подскачащ от сини ултраси 72, пеещи и замерващи с кенчета бира цигани по спирките. и не, това, не е приятно изживяване, дори венета така да ви твърди. кво като са ентусиазирани около ‘една идея’.. тия не бяха фенове, а олигофрени: и 2. да се разхождате около цесекари, пеещи на групички ‘кур за левски’ (да ви имам и едната идея).
и после е якият магазин антистар и файнъли подземието в арт хостел и графити-художникът хрустмо, който се забавлява с 5 момиченца да режат и лепят цветни листи и да правят фигурки и това подземие после го сънувам как е наше и масата в едната зала, висяща с въжета и макари от тавана и другата стая единствено с две кресла и наргиле и всички нарисуванички и залепени работки по стените…и е ужасно горещо, с венета, за ръце, ноември е, по улиците, на нея й е едно такова, аз се опитвам да си обясня моето си, за мен си. случват ми се хубави неща, прекрасни, и то не само профучавайки през мен, а аз не мога да ги осъзная. ще ги, ще ги.
и после е моноспектакълът на камен донев, човече. няма друг такъв човек. 2 часа и половина той ръси всевъзможни глупости, пя, танцува народни танци като професионалист, а ние се напикавахме по седалките. и към заведението за хапване – аврора пред мен и разменяме телефони като й казвам намеренията си за нощ с нея и се разтапям като знам какво можем да правим. о-о-о-о-о—-!!!
а днес, днес дупето, дупето ужасно боли, боли!