и както си говориш сладко, задушевно, тъжно, любовно, гневно
(прибираш си чорапите)
домашно, музикално
(и бельото, и сутиените)
радостно, облечено, треперещо и със студени пръсти
(ризата, тениски, не всичко изсъхнало)
нощно, ненаспало се естествено, неосъзнало всичко
(шалтето и чувалът за кво ги мъкнах)
невзело сбогом сякаш утре пак тук се будиш
и гасиш компютъра, излизаш, качваш се на влака
и няма нищо сигурно

show me how to live

днес в морето има вълни,
(save me from drowning in the sea)
цветът е сухопастелно зелен.
ниска облачност
на места с разкъсване
няколко слънчеви петна в зеленото
божие провидение за уморените ми очи.
момичетата снимат котки
и кучета
но само тия с котките са кучки
останалите животни нямат значение
зеленея се и аз като фон
с якето по снусмумрикски
само че в края на октомври
в морската
пет пъти за една седмица
трябва да е била много тъжна седмица
или пък обратното
а всъщност май нещо съвсем трето
така де, стига с тези двуполюсни модели.
и защо да не си счупя крака другия път
защо не си ги счупя и двата!
чарът ми е от герданчето на врата, знам го
и от цвета на чорапите
а като сложа и черен молив на очите къртя всички вселенски мивки.
пред лудницата
(или ‘диспансер за психични заболявания’)
си мисля как това е идеалното място за целувка
романтична съм нали
няма никакво съмнение, че аз съм малко извратен,
но, мила, ела под моята шевна машина,
за да видиш колко радост има.
там е и идеалното място за пикник -
между животинските гробища и сградата с решетки
от първия до последния етаж. ‘аз съм болен тука’
и румен във вилекула е полудял-
емил димитров ще ми слуша и ще трака по неща с див поглед.
а иначе бутилка коняк изпихме
и аз се разприказвах като петя едно време
а съм в пълно съзнание
забелязвам всичко, анализирам, запомням
нали имам свят да управлявам
нали има надежда за сграбчване.
червена тениска.
и кога да спиш, кога.пак.
как изглежда светът през погледа на денонощия с 3-часови сънища.
на какво ще играем – на статуи или на ‘лавата идва’.
вдишвам.
а истината,
истината е, че с времето всичко ми се смалява
редукция на каквото се сетиш.
като износване на кръвоносен съд
а в тия съдове живее серотонина.
истината е matter of trust.
kiss my eyes and lay me to sleep
сбъдване на неопределени летни желания

бургас тези дни

do not cross                                   трички

наровете                        червената къща                              оградка и

behind                           lights on                             жълту

!                                       нелисавета on a ride

главни действащи лица:

тройната коалиция                              щастлива с кристин

елица дубарова и мартин                             малка иринка

анамария само на 15                          алекс (вляво. на другите снимки са ти почервенели очите)

и пътят, джак.

(ако лицата се чувстват exposed, да се обърнат към отговорното лице да се разберат като лица по бургаски)

o_0

нямам думи. а тя стоеше там и аз бях сигурна коя е, а не помнех дали съм я виждала преди. а и да бях, то в спомените ми изглеждаше по-различна. и миг след по-късно това нямаше значение и само я следях с отворена уста и включен апарат. миг по-късно беше красива. елица дубарова ме измъква от съзерцанието и се здрависва с мен, ‘дете! здравей!’, хубаво е, че ме помни. отдавам запомнянето ми до голяма степен на името, което съм избрала. продължавам да следя другата жена, докато нели потвърждава съмненията ми: кристин димитрова. и после? по-лесна ситуация за запознанство здраве й кажи – в английската гимназия сред ученици и приятели, никакви други писатели и важни лица да ме разсейват. събитието е блогърите в литературата и работата на уъркшопа лятото. 5 години уъркшоп, издава се книжка с писания, мартин и елица са водещи.. чудя се какво съм й чела.. един сабазий в главата ми, но до него не съм се и докоснала.. онова ранносутрешно четене без очила докато венета и илияна ми се разкарват голи из стаята брои ли се. направо ми се приисква да й опиша това единствено четене на нещата й. и онова сътворяване на сизиф. и просто не знам какво да й кажа. само съм в тиха еуфория и всичко благоприятства за нея. и на елица й дотрябва кутия за някакви предмети и докато търчи, казвам на кристин ‘аз имам това’. ‘това’ е чантичката на апарата ми и много скоро я напълват с предметите, кристин ми говори някакви неща, които не може да обясни, прави физиономии, аз съвсем се разтапям и почвам да й казвам как много съм искала да присъствам на уъркшопа с нея, но бла-бла, и тя казва, че не той е важен, а това след него и изобщо е толкова странно и се чувствам невинна.
великото ми участие на събитието е как минавам край всички да си изтеглят предмети ‘тайно’, а камерата заснема думите на елица ‘и сега детелина ще мине с кутията… (поглеждам я намръщено и отричам с пръст).. дете’
описанията на култовите места на бургас са много хубави, а роденото снощи описание за вила вилекула е още по-култово как говорехме един през друг и не знаехме какво записва мартин. накрая ни изненада.
и като получавам книжка гледам всеки от ‘добрите’ уъркшопъри да ми се разпише, докато аз се се снимам с кристин и накрая се сещам, че и тя трябва да пише. взима ми книгата и пише дълго.. ‘не те познавам добре, защото те виждам за първи път, но това, което написах, наистина го мисля’ и очите ми сигурно са се разширили от изумление..и тва да ми се случи посред бял ден!
после е нели-снимки-лудницата-морската-тропикана-6.котки-снимки-старите.къщи-новите.’градоустройствени’.планове-гарата-мартин-влак-чао-прибирам.се-обичам.те-запознах.се.с.кристин.димитрова.

на един момент разстояние съм да си кажа. да си кажа и да си понеса последствията. да си кажа и да отсъпя назад в глуха защита. i am milk и това не трябва да се случва по този начин. a sorta fairytale

war

all we are saying is give peace a chance – с тези думи се събудих вчера в главата, и когато ги преведох на майка ми, тя много се смя. не разбирах. продължих нататък war is over when you want to ‘сега с лозунги ли ще говориш само’. накрая се разлигавих и извиках make love not war, но вече не беше забавно.
all am i saying е, че не възприемам блога си като социално място, където да разисквам с четящи последните политически или лайфстайл новини. и не чета такива блогове. не говоря за решения на правителството, за сутрешния блок. не давам (компетентни) мнения по (важни) въпроси. не пиша в какво вярвам, не се питам за смисъла на живота, не давам съвети и не предлагам помощ, не цикля над дървена философия (май). защото не съм форум. ето един форум. ясно ми е, че такива блогове и страници имат много посещения и коментари. радвам се, че аз нямам. all am i saying е, че тук като пиша за себе си, приятелите си, случките, мислите, протестите и алкохола, като слагам снимки и препратки към ютюб, като публикувам разкази и стихове, има неща, които никога не успявам да напиша, те прелитат из главата ми и не само че летят там отдавна, летят винаги. няма да кажа нищо ново освен факти. и чувствата ще оставя някъде на страна.
най-близаката за нас война беше тази в югославия. бивша. помня 1991-92 година с думите ‘оон… сините каски’ от репортажи по телевизията. и сараево в центъра на събитията.. олимпийският град. и концертите за благотворителност и край на войната и u2 и all the rest. не помня това време. не помня събитията, хронологията, причините. не се заинтересувах и после. знаех само, че се случва нещо ужасно, че се е случило нещо ужасно. и досега sarajevo ми носи мирис на война, тази йота посредата на думата, това и кратко ме срещат с руини. нищо че видях града и е нов и хубав и животът продължава. другата война 1999 година отново на същото място, над сърбия нато пуска ракети. американците пускат ракети. сградата на телевизията. милошевич. гражданите. после как всичко се пренася към македония, албания, ракета пада в софия. не знам какво се е случило, а тези са ни наблизо. а другите?
войната в грузия, чечня, северна ирландия, бирма, баските в испания, непрестанните ‘атентати’ в ирак, изреал, палетсина, афганистан. войната някъде в африка, някъде в азия, някъде на балканите, някъде в южна америка. войната за петрол, диаманти, влияние. първата световна, втората световна, студената война, балканската война, виетнам. войните на рим, гърция, византия, на племена, на народи, на цивилизации и култури. войната в косите ни. подпалва главите ни.
броят на убитите отдавна няма значение. измъчвни, бити, изнасилвани, разстреляни, обесени, обгазени, разчленявани, обезглавявани, обезчовечавани. изличени, експортирани, изчезнали, заточени. забравени. статистика за медии и служби, пълнеж на вестници и новини, пухен пълнеж в главите ни. нито ще ги запомниш, нито има значение. при толкова насилие и ‘забързан живот’ на никого не му се мисли за чуждите проблеми. а всички сме част от тях косвено. независимо дали купуваме определени марки, парите ни са в определени банки, купуваме китайски стоки и гласуваме за определено правителство… защото те например дават своя дял в продължаване, поддържане, разпалване на войни – с лоби, с пари, с подкрепа.. this has to stop. просто да спре. войната са убитите. войната са щетите. войната са оцелелите. войната е болката. войната е страхът. защото един човешки живот от 60 години и една война не са добра комбинация. защото войната не е само бой. тя е бягане, криене, оцеляване и всичко in additional към това – предателства, ужасии, много страх. защото не си струва.
не си струва цялата световна конспирация, всички причини на хората за една война – продаването на оръжие, финансирането и на двете страни, прането на пари, възможността за бъдещи инвестиции. забогатяването като цяло. нищо от това не струва толкова, че да стреляш по хора, да експлоатираш деца, да пускаш атомни бомби над градове. гавра с човешкия живот по всички параграфи.
не знам какво е във война. не искам да научавам отблизо. както са научили тези при катинското клане, в сребреница, в лагерите на смъртта при хитлер, в лагерите на добрия чичко сталин. цели томове история на всички езици, пълни с войни. четем, учим и пак повтаряме същите грешки.

do we really live in a beautiful world
all am i saying is мислете

хладно е на линията

трамваят празен с пътници
да, дошъл ми изотзад
прибира ме като клет стопаджия от междуспирчието
качвам се в движение като Джак,
но аз така и изглеждам
с чувал и шалте вързани за раницата.
трамваят празен с мен
събира пътници отвсякъде.
момичето изпуска чантата си.
момичетата се разхождат.
дядото разглежда витрините.
в 5:48.
чувалът ми още топъл
чувалът ей сега натъпкан
това нощ ли беше? сън ли беше?
не спя преди пътуване с влак.
с теб явно преди пътуване се спи
това нощ беше. сън беше.
наядена, напита, жадна
със спагети, с коняк, за вода
аз с дрехи, ти по пижама
обеща да ми е студено
нощта трябваше да е пътуване
ето, стигнах пловдив
нощта вече просветлява
5:55
не си.те.пожелавам този път.
желая за себе си този път
те пожеланията не се сбъдват никога,
но аз продължавам на всеки час.
а часовете след полунощ са идеални за такива съвпадения
ако има кой да им дебне съвпадите.
събуждам се някак престорено
надявам се часовникът да е милостив,
а мислите празни, за да заспя отново.
мечо пух се е свлякъл
издаваш мънкащи звуци
какво сънуваш?
в събота сутрин по тъмно всичко е спокойно.
нито е ден, нито е нощ
само билетът дето е 14лв.
от една хладна линия на друга.

а после вече не съм нетърпелива
есенни цветове
турист съм в града си
аз съм.

на сухо

нанесох се. пътувах. наспах се. протестирах. филмирах се.
ядосвах се. радвах се. сърдех се. плаках.

още преди да почне учебната година (защото почва със закъснение), започвам дните, подобия на Шестоднева, но с минимални часове за сън, между които вмествам някак пренасяне на багаж и цялото неподреждане след това и цяло едно пътуване с влак, всичко в един ден, но не е всичко, не е много, нито пък е малко. тръгвам с пъклени планове за невинно присъствие на хенд-мейда в пловдив и забавни неща нощем, а се озовавам в пазарджик с пилешки сарми и купуване на гащи под съпровод на ‘i kissed a girl and i liked it’ (поздрав за нели) и цялото разхождане на света с добавка от присъщото ми мълчание в онези (кавички) моменти, защото ми се бяга надалеч с някой, хванат за ръка, бяга ми се далеч от този горещ град с далечни блокове, опитвам се да изтръпна, насилвам се, не се получава, но аз и свещенодействията ми надникваме внимателно и скршно на всички места само за да разберем, че всичко е не само минало, но и преживяно. срещата с мястото нищо не прави, мястото е в мен, по-болезнено от истинското. но въпреки това! майката ме посреща с ‘оо, теб те помня’, как да повярва човек след петминутна среща преди 4 години и другата й велика реплика ‘ех, пък какво хубаво момиче’ за цвети… (цвети, обичам те) и ‘ах, че сте красиви’ и всичко, смеха й като на момиче, цигарите й, устните й като на венета, мароканската й дреха и духът й на жена. и тудей, тумароу (не тойота), тутурутка или катастрофа, във влака нощния не катастрофираме, там лежим двайсе минути на червени кожени легла примерно и навън е вълшебно и свети, а в пловдив разпознавам теч, която съм вижадала само на снимка, а в петното не, не пускат чалга!, а дай ръката си, ралице, щастлива ще бъдеш със мен или кецовете в камерата колко са замръзнали, аз си сложих зелените гащи като ги купих, отпред имат пеперуди, удобни са, много хубаво зелено, достатъчно тъмно, но не прекалено и спя в легло с чаршафи, а навън валяло и дъжд и сняг и мръзнем, ядем сандвичи и айрян в пловдивска семейна обстановка и майката на цвети като се запознаваме ‘ах душицо!’ (върви ми на майки!) нищо че през нощта бях пробвала да нахлуя в стаята им. и в леля ми, о богове, баница с лук и сън и овещаваме у цвети с бутилка мента, картофи и трева и за първи път спя на oборище с наличието на котка, коте малко любопитно.
още на втория ден плача. под душа. не знам вода ли е или си въобразявам. после вече знам, защото съм на сухо, и по телефона с хавлия на главата и лицето ми мокро на леглото, ще излизам, свивам си цигара, те цигарите.. не я свивам добре, гаси се непрекъснато, паля я непрекъснато, вървя ужасно бързо, ужасно много колдплей две песни въртя и на катерушката в любимата докторска седя и отново с мокро лице, цикля, цикля заради пъклените си планове и осуетяването им, заради все същите неща ех, влюбена съм във всеки минаващ човек, във въздуха съм влюбена и по-честата реплика е същата като тази на майката на венета, но малко по-различна ‘ах, тя не е гей.. а пък е такова хубаво момиче!’, но какво като е гей, то, аз тя.. аз се виждам с влад по съседски да бродим, да седнем на кафене на витошка с компания от духове и родопско одеяло и после да правим барбекю от борови клонки на вечния огън и филмите ми спират за момент. те естествено са измислени, нищо лошо не става, and fucking let me get what i want this time! не, нали, лягам си.
лекциите ли, университета ли, когато се случат. случва се кастинг за театър..
stop.
обожавам очевидното пренебрежение. обожавам го. благодаря.

а протестът беше прекрасен, мамка му, джангър, шишета, тарамбуки, свирки, шум, искам да играя бокс, да избивам агресията си, take me anywhere i don’t care. but then a strange fear. i couldn’t ask. i haven’t got one.
искам да си тръгна всеки път. защото всеки път става същото.
а нито тревата хваща, четвърта за седмицата, нито конякът хваща, въобще никакво хващане, та трябва по улиците да го пием, дай косата си, цвете.
(когато исках да й дам книгата, ме попита как се казва. ‘неуталия’, рекох. прочети ми първото изречение, каза. ‘мразя’, рекох. прочети ми последното, каза. ‘сбогом, дей’, рекох. как може да ми даваш книга, която има отрицание в заглавието си, започва с мразя и завършва със сбогом. не я взе….но това..това се случи преди хиляди години сън, преди сто години самота. натежа. случи се. тогава имах много къса коса. много къса.)