Архив за май, 2008
вода
mom
мамо, аз съм добре. и преди бях добре. разбира се, това не е съвсем вярно, но винаги съм била по-добре от това, което ти си мислеше и по-зле от това, което ти си мислеше.
мамо, мен никой не ме нарани – не са ме изнасилвали, не са ме разочаровали момчета; не са ми отказвали, защото не съм им и предлагала. обичах само дарън хейс, той пък се оказа гей.. живот!
мамо, мен никой не ме вербува. познанствата ми с хора беше най-хубавото, което можеше да ми се случи тогава. затова и не се чувствах излирана.
мамо, по сайтовете не пишеше лоши неща, а ми даваха нужната и ненужната информация.
мамо, ние бяхме приятели и искахме да се виждаме. и се виждахме повече отколкото ти знаеш. отношенията ни бяха добри (с тук-там към често намесване на любов) и ние се обичахме. не бяхме изпаднали. ако идеята за събиране беше единствено тематичния принцип, първо нямаше да го има Кало, второ нямаше да сме си т.нар. наша компания, а щяхме да излизаме с всяка една отрепка само защото си приличаме в едно-единствено нещо. не че не ходехме и по клубове, не че не се познавахме и с други и например не са ни били близки, но винаги сме били с качествени хора.
мамо, късата коса (или липсата ми на такава) и панталоните не са същественото. нито не толкова женските маниери. нито разкрачаването на краката или походката. мамо, аз не искам да съм мъж. мамо, никой не ми се подиграва. да, сигурна съм.
мамо, някъде тогава спрях да ти вярвам, защото вече бях сигурна, че правата съм аз; защото вече виждах в погледа ти и в думите ти лъжи. тогава и аз започнах да те лъжа, за да има мир. мамо след смса ‘как беше на парада’ ми написа още ‘обичам те’ и може би тогава наистина настъпи мир. мамо, добре съм.
#*# е градъ
отзад-напред:
и значките не помагат в опита да се прибереш от ямбол до бургас. аз с надпис на червената си ‘трудъ’, весо с култова стара седесарска с лъвче ‘писна ми’. ямбол не ни пуска или ни прави мръсно. аз броя: каруци-след 15тата спрях; мотори-около 8; пешаци-шестима; колела-над 23!, весо чете ‘септември’. след час и половина, множество неразбираеми знаци от повечето коли и информация кога има влакове, се запътваме наобратно и аз знам, че не трябва да става така. не трябва да се връщаме назад, където са всички, които са ни изпратили, където да ‘пием бира на гарата, бе!’. и вървейки, упорито продължавам да вдигам палец. и се получава. той спира и ще ни кара до зимница, където всъщност си променя решението и ни хвърля до петолъчката. и аз мисля за нашата безотговорност като стопаджии и добрите хора, които се намират, за да помогнат, били те и от малцинствата (префърцунено казано; цигани-нормално казано). оттам духът е вдигнат и само чакаме следващия, чиято кола да споделим. не, не сме от софия. и не приличаме като да сме от никой град. хора с раници.
стигането до ямбол също не е лесно, когато се намираш в айтос и всички завиват към средец, а зад нас има полицейска кола. после вече дишаме. дишаме въздух. въздухът е важен. попиваме.
и всичко е като в онези дни от бургас и софия – хора, пейки, бира, храна, обикаляне, намирам си солети, времето минава и се наслоява в теб и аз не съм откраднала онзи шоколад от била, а водата, която пада и бълбука пред очите ти, те поглъща, защото очите ти остават там хипнотизирани. колкото и да е тежко, когато ти се спи. колкото и да не можеш да движиш тялото си заради някакви вътрешни глупости – Онези движения. няма мюзикъли и не ми липсват. мога да стоя и да лежа на земята, на тревата, на ограда, на парапет, на всичко. важно ми е да мога да го правя. да имам времето за това. да имам хората за това. имаше хора. много хора. усмихнати и поздравяващи. беше хубаво само да ги виждам как идват и си отиват, че са там, че дишат и да не мисля за нищо, нито да ме боли коремът.
плам, знаеш ли колко е хубаво да можеш да се почувстваш у дома навсякъде. не че винаги се получава, но когато се получи, it’s fucking good! it’s huge! like you’ve always been there. има гостоприемни градове. гостоприемни домове. където мога да ходя боса. аз не съм пътник, от онези истинските. само ми се ще. хората се залъгват по чувала и шалтето и по думите ми понякога. а дори вече не знам какво да говоря като ме качи някоя кола. имам за говорене, но нещо ме спира. има гостоприемни майки, които те заливат с щастие и ти правят хороскоп до късно вечер и купуват закуски рано сутрин, пред които можеш да говориш всякакви неща и се смеят непресторено.
има гостоприемни легла, в които се спи на пресекулки, но пък сънищата са топли и спокойни. важно е. всичко ми е важно.
има хора, които чакат закъснението ти на гарата рано сутрин, за да помръзнем заедно преди карандила, на която не съм била синс ай уъс ъ (риъл) чайлд и изкачването не е трудно, защото никой не бърза. и аз с яка шапка с плитки. има скали, бе хора, и тревичка, и тече водичка тук-там, вижда се сливен, вижда се надалече, дишаш светлина, и що трябва да хвърляте боклуци на подобни места, невъобразимо е какви неща оставяте там, моля ви! има люлки и ‘уииииий’. има сенчеста поляна и гладни хора с торби сандвичи и домашна лютеница. има опит за дъжд. има заспиване на слънце и търкаляне по надолнища. в главата ми има неща на ръба и в момента не осъзнавам какво имам предвид. има по-сериозен опит за дъжд и нищо повече, планината е гостоприемна също. за разлика от лифтът, за който ‘елате утре’ и изпитването ми на страх от високо е отложено, но предчувствам не за дълго. има стръмно слизане и ‘внимавайте с онзи бръмбар’ и комуникация с лифтаджиите, които се движат над главите ни с кабинките с надписи ‘природата те обича’. има сливен за половин час, през който изключвам заради шоколада или по дефолт. има слънце, което ти стапя приятно главата и оформя нови епизоди в ‘моя свят’ докато пътуваме. има, има.
има ни тримата ‘на центъра’ – аз с онази шапка посред топлото, весо с още суровата ни вечеря-2 кила картофи и горчица, и марта, с раници и шалтета – и други някакви трима, които неприкрито ни се смеят, а дори не знаят колко яко би било анимационното с нас! има снимки през годините. има душ и храна и бира и колко е хубаво да си изкъпан, наяден и замаян от щастие и бургаско! (направих едно малко лошо. за втори път вече. съвестно ми е.). има спане по софийски – петима в стая. имам сън, кратък, бърз, стряскащ при тази ситуация, и хубав. и палачинки сутринта.
понякога не искам да пиша буквално и подробно, но докато стигна до клавиатура/лист се изпарява. it’s in the air.
повръща ми се за сън!
SocialVibe