толкова е малко.
а аз го обвивам в парцали, за да го предпазя дори от себе си.
не пораствам.

не е реално да стават такива неща.
и не е спирало да бъде нереално.
но не от онези софийски завличания с несигурност в посоката и колко дни ще си със същите чорапи и леко кофти мръсно чувство, въпреки яките неща, които са се случили,
а друго едно завличане, от тези с възможност за остров, със спокойствие..

моля те, измъкни ми с ченгел думите от устата
нищо не искам да казвам
искам да кажа всичко
(успява. не, аз си казвам. но не всичко. и в един момент вече е всичко. да, дес, права съм)

неуправляемо e:
сълзите
и дяволско блъскащото главоболие след това
треперенето не от студ, което се засилва все повече
тъпото ми неможене е неуправляемо и особено лекотата, с която го изричам
многото думи, които пиша нищо-казвайки.
добре, осъзнах го. признавам.
признавам се и за победена.
въпреки че нищо не направих. победена съм. разгромена на нула от собствената си нерешителност-неможене-несподобност-or.whatever.that.is.FUCK!
осъзнах/признах го чак докато гледах последния епизод на първи сезон на L word, does it matter. просто повод-плачеш на филма и разбираш, че всъщност не е от филма.
знам го. знам го. знам истината. и не за нея плача – че е такава, а за мен си – че не мога. и не се гордея как я научих. i am so naive. broke the line though it was my line.

треперят ми пръстите
ето толкова е нереално
но не само това
към списъка с ‘искам’ добавям:
нежност в отношенията.
ама наистина
другите желания премълчавам. те са повтаряни, преповтаряни, писани, писани, мислени, премисляни, безсмислени вече. отъняли са от употреба. всеки спомен за тях прогаря нови дупки от белина и съвсем ще се прокъсат. съвсем.
do not protect me.i need strenght and self-confidence.
и да спя