джак

братко джак, благодаря ти, че си бил един бъдещ буда. благодаря ти, че си скитал, бродил, пътувал и пил. най-вече благодаря ти, че си писал. а аз съм ти прочела само 3 книги, макар да имам още 2 за прочитане. а сега препрочитам една от трите. не си падам много по препрочитането. правила съм го само с ‘малкия принц’ и някакви глупави криминални разкази.

братко джак, имам едни думи в главата си, но не мога да ги кажа гласно или писмено. те не са за чуване. те са много прости. не са умни. не са сложни. не са завъртяни и снобарски. прости думи от живота и отвъд него. не мога да изрека прости човешки движения и думи, прости ритуали, просто пътуване с кола, просто държане под ръка, просто докосване на студена кожа.

братко джак, пътувах със самолет 2 пъти по 45 минути, пих доматен сок и ядох кроасани. пътувах късно вечер и рано сутрин. проверяваха празната ми раница. само с една платнена торба с бельо за една нощ, което не ползвах. братко джак, прекарах 29 часа в бургас, возих се в две различни коли. видях отдавна невиждани хора. ядох кюфте, кебабче и пържени картофи, пих вода и кампари с фанта. дядо ми почти се напи и искаше да си говорим за пазарната икономика, а аз му казах, че и двамата не знаем какво е това. телевизорът не беше пуснат нито за миг. първата нощ спах 7 часа, втората – 2. братко джак, мога да изброявам подобни неща вечно. но тези детайли не са толкова важни. те нищо не значат. онези, които не мога да изрека, сигурно е по-добре да останат неизречени. те не са за споделяне. те са неща, които всеки е преживял и (пак) ще преживее и не е нужно да товаря допълнително. те са част от живота. и понеже не мога да ги кажа, понякога не ми дават да заспя, както онази втора нощ. понякога ги извиквам в най-неподходящия момент и не мога да се съсредоточа върху друго. предотвратяват ми и желанието за секс. но мен ме оставете, аз съм добре. смея се, ходя на рождени и имени дни, пуша наргиле, правя торти, пия ром, ходя на работа, ям стабилно, гледам филми, вися във фейсбук, чета новини, спя непробудно. не избухвам в плач, не съм по-нервна от обикновено, не преосмислям живота си, не се стремя да съм по-добра. не съм се променила. но не става дума за мен. нищо че само за себе си и своите неизречени думи говоря.

братко джак, погледнах малкото ми останали книги в бургас и знаех, че търся нещо важно. взех ‘бродягите’ и самолетът я донесе в софия, за да я чета в автобуса към и от работа. сутрешната ми доза дзен. но аз и това не знам какво е. хубаво е като четеш книга повторно и установяваш колко много си запомнила от нея. но и колко много не си. братко джак, аз не търся бог, не търся абсолют, не търся обективната истина. нямам нужда от вяра, нямам нужда да вярвам, че душата ми ще я има след като умра. не мисля и, че вярвам в душата. знам само, че след смъртта за живите остава едно голямо празно.

лицето на

Ще видиш лицето на смъртта – казва ми даниела. – виждала ли си друг път човек в такова състояние? – не – хлипам. – Тогава трябва да ти кажа, че няма да видиш човека, когото си познавала, лицето ще е изкривено, може да не те познае и да пита коя си. – не, казаха ми, че си е с ума. – Това е хубаво, но обикновено на хората така им се уврежда мозъкът, че не могат да познаят и най-близките си. голямо количество нервни клетки са умрели. казвам ти го, за да бъдеш подготвена. даниела ме гледа спокойно и говори професионално – без емоции и дистанцирана, каквато трябва да бъде. аз плача пред слабо познатите лица на другите в групата. не съм плакала пред толкова хора едновременно. подават ми кърпичка. – Има ли кой да се грижи за него? – пита ме. обяснявам, че не е сам и няма да го оставят. – Какво мислиш, че можеш да направиш за него и с каква цел ще отидеш да го видиш? нищо не мога да направя и го знам. ежедневните грижи има кой да ги полага. аз мога единствено да съм там, просто да присъствам, да го видя. – Кое ти е най-тъжно – че страда, че го е боляло, друго? че не може да се движи както преди, че вече няма да е така жизнен, че не може да отиде пак на село – за това му е най-болно.

вече по съвсем друг повод даниела казва – и лошите, и добрите семейства имат своите минуси – лошите, защото те увреждат, а добрите, защото е трудно да ги напуснеш и да приемеш промяната в тях.

той лежи, завит в одеяла, дясната му ръка е подпряна на стол до дивана. скоро са му дали хапче – ксанакс. пие го на обяд и вечер, за да спи. взима и други хапчета – ‘за мозъка’. трябва да спи през повечето време, за да му почива мозъка. не бива да става, да се разтрива. всяко леко преместване, за да му е по-удобно, е болезнено. лявата му половина е неподвижна. скулата от тази страна е изпъкнала и прави лицето му още по-слабо и изпито. като скелет. страх ме е да гледам тази остра скула. лицето на смъртта. въпреки хапчетата постоянно се буди и подава дясната си ръка. със сестра ми се редуваме да я държим. тя вярва, че той ни чува и разбира, говори му; вярва, че той знае кои сме въпреки хапчетата и изобщо тя вярва. аз в нищо не вярвам. държа ръката му, гледам в очите му, когато се отварят, гледам онази скула, кривите му пръсти, които от време на време стискат моите. усмихвам му се и все повече плача. надявам се, че не вижда сълзите и не си мисли, че го оплаквам за последно. но той знае. знае, защото е държал ръката на баба ми много време и й е пял стари песни от младостта им. и баба ми знае, защото за първи път плака в ръцете ми – безпомощна и малка. и аз знам, защото гласът му е непознат. а духът му си е същият – усещам го понеже ми махма, когато и аз му махнах, стиска игриво пръстите ми. и знае, че сме там и знае кои сме въпреки хапчето, защото се притесняваше да се изпикае в бутилка, докато сме в другата стая. баба ми ще бъде сама, за първи път от над 70 години. сама, макар и заобиколена от синове, внуци и правнуци. иска да го последва. но преди това аз трябва да изпълня плана си – да запиша на диктофон живота й. преди да го последва.

- Забравете какво сте видели сега – казала на сестра ми. – Помнете го отпреди. сега го забравете и празнувайте весело.

бо аз барселона

баршелона, хийр уи ком. уи ком уит пийс. уи ком уит лов. уи ком със самолет.

идваме бо да стане известна, да сме туристи, да снимаме, да ходим, да купим джунджурии за празниците, да видим големия гауди, морето, алеите, да отседнем у съпруга на дъглас, да видим свят, да видим нощен (гей) живот енд евритинг ин битуийн.

ще се върнем.

да

отношенията ни са плоски
бира, ром, цигара, тази мацка колко е яка
и после блокирам мълчаливо,
когато заговори за хубави неща и притваря очи
искам и аз да съм била там
и аз да съм пила с шепи от онази вода
и аз да съм притваряла очи на онази музика
не се радвам като разказва
а си мисля
че няма да ми каже за горчивото
което я държи усмихната.
и нощем мокря възглавницата
половината ми глава пулсира
устата ми е набъбнала дупка
държа я полуотворена
вътре корените стържат
търсят пролуки за излизане
да се издигнат нагоре
без да питат има ли място
имам ли пари и тях да изхраня
с храната, която обичат да дъвчат
без да питат имам ли нужда
от още зъби за хранене

ела със мен

последните 3 дни на работа – чета блога на марта. неотварян с месеци, поне година. днес е петък и стоя настрани от всички и ми харесва, защото по не могат да видят в какви страници надничам въпреки че има страхотно количество работа.
отворих блога точно след като споделих на нея и алекс на студентската ни вечеря с лютеница и кренвирши, че не съм им чела блоговете. и когато го изрекох се зачудих, защо по дяволите когато се чудя какво да правя на работа отварям дневник, а не блогове. още от първия ден на трайнинга ми, когато беше ужасно скучно, отворих дневник, видях 2 новини и отворих блогосферата, за да чета чужди блогове, на хора, които не познавам или съвсем бегло. не че не намерих там интересни неща – тортата с цветовете на дъгата например. в някакви моменти съм чела косето, после престанах. но най-вече отварях проклетия дневник и четях новини и анализи!
и ето сега дошъл момента за този блог. доста подходящ момент е. чета 2-3 абзаца, прочитам един мейл, отговарям му, още 2-3 абзаца, получавам обаждане, записвам си обаждането, прочитам един пост. току ми се насълзяват очите и спирам да чета. преодолявам го с преглед на работните мейли, опитвам да довърша текста, пак сълзи, добре свърши, хайде следващия. близко е, далечно е. близка е, далечна е. но нещо ново – по-голяма е. не физически, не на години. по-всеобхватна е. мисли доста неща, които аз мисля, мисли нови неща. мисли всобхватно, за голямата картинка.

но този пост не е за марта. той е за чая. втори ден пия чай. първият беше един ароматен ърл грай, който вики ми забърка в керамична чаша. слушах я как си мънка нещо на съседното бюро и отпива, аз се насълзявах на моето и отпивах. вторият чай беше от кофи хаус. оранжева картонена чаша с пластмасов капак. пари. сложих си 2 пакетчета неистински мед, но не усещам да е сладко. чаят не трябва да е сладък. мразех чай като малка. но тогава имаше само преварен училищен чай със захар и много вода. после намерих другите чайове. тези за душата. но не, няма да ме намерите да отпивам чай или кафе в някой от великите старбъксове и онди. преувеличено снобско е. дори не е снобско. докато тук старбъкс е някаква верига за скъпо кафе и мъфини на 3 лева, които не всички могат да си позволят, в щатите старбъкс е кварталното кафе. поредната верига градила успеха си върху евтиния труд на робите в африка и южна америка. но ето пия сега чай от кофи хаус, което е българско, напълно неразличимо от старбъкс, онда и коста. чаят се казва ‘буда’с инспирейшън’ (на чист български език). вдъхновения в бизнес парка, което иначе не е лошо място като изключим локацията и бизнеса. илизам от кофи хаус и 3 от служителките си говорят навън за някакви препарати, заплати и мустакати. не е яко. не е вдъхновяващо. но чаят е топъл. приятен. после откривам неразбъркания мед на дъното, когато вече е изтинал. когато думите на марта действат. просто действат. аз стоя мълчалива на стола си.

за да се наям?

чакам кралицата да умре (ако не е Кралицата, поне някоя друга кралица) и да се окажа изгубената от години нейна скъпа внучка и да ми дадат някое замъче, някое именийце, някакво фондче на мое име и бездънна банкова сметка, за да си живея живота.

но дотогава търся робовладелец, който да ме зароби, обвърже с договори, клаузи, работно време, банкова система, здравно и социално осигуряване, за да му дам от времето си на земята, а той да ми дава хартийки с воден знак и някаква нишка.

предпочитам всъщност да си отворим най-накрая бара, за който говорим и да се занимаваме всички с него, хем ще стане щаб-квартирата на ‘действие’. не че няма да сме обвързани с наем, лицензи, сот и други тъпни. барът трябва да е хубав, а не поредната дупка, в която гей-хората, които нямат пари за ‘ай ди’, ходят, да не е много малък, много задимен, много под земята и да има хубава музика. а билийв ми, от хубава музика разбираме.

и така, засипете ме с предложения, възможности и опортюнитита. в хелпдескове вече не желая, мерси.

god’s in crisis

вътре мирише на разтворени до болка крака, на омазани пръсти, на пот и слюнка. не различавам колко са. разпознавам понякога гласовете им и допира на косата. тази е къдрава, тази боцка, тази е дълга. топъл дъх. леглото е твърде малко. навън е твърде светло. щорите са твърде бели. вече съм твърде гладна. но това няма значение. толкова е възможно, че чак е немислимо.

всички са в криза. всички са в депресия. тръсват глава и намират решение в някаква напълно нова посока. или отлагане. аз нямам нова посока за мислене. нямам отлагане. нямам сто варианта пред мен. нямам родители, които ме издържат. мълча. когато слушам за приятното изкрване на онзи рожден ден, за ходенето до онзи град, за пътуването до не-знам-си-къде, за всичките забити мацки, за невероятния секс миналия уикенд. за всичко, на което се кефя или бих се изкефила. за всичко, на което съм можела да присъствам, но не съм. за всичко, което съм изпуснала, защото не съм част от. за всичко, което не са ми казали, защото съм била твърде заета.

голямата депресия. само дето вместо алкохолът да е кът, е в огромни количества. всички са пияни от поне две седмици. щастливи, нещастни – няма значение, пияни са. щастливи-нещастни аз няма да узная, защото не струвам достатъчно, за да ми кажат.  знам, че не струвам. това не ми пречи да ми се ще да е иначе.

светът е в криза. влюбих се насън. момичето в моята стая имаше почти квадратна глава, която й личеше повече от стилизираната рисунка, която някой направи. но не в нея се влюбих… тя се появи и знаехме, че трябва да сме заедно. говорехме си с допрени лица и усещах дъха й, ръка на гърдите й. една нощ и всичко се променя. и съм готова на всичко за нея. готова съм да променя толкова неща, да стана по-добра, да ходя при нея всеки уикенд, колкото и да е далече. изведнъж ме обземат едни толкова тривиални мисли за бъдещето – как трябва по-равно да ни е всичко – веднъж аз ще отида при нея, после тя при мен.  дори й казах, че ще й поръчам крем от орифлейм и ще й го дам на цената, на която го взима майка ми – а това е много, нали. наистина е много. всичко беше съвършено. една поредна нощ, в която намирам so called love. много любов от две седмици насам. толкова много, че трябва да се взимат важни решения. и ги взимам. немислимо е. будя се нощем и дишам тежко. форматирам се преди пак да заспя. трябва да запомня всичко преди да се предам отново. запомням, повтарям, запомням, заспивам. будя се, повтарям, дозапомням. припомням си през целия ден. после забравям. и не се получава хубаво. не се получава добре. забравила съм онези важните детайли, които траяха цяла нощ там на стълбите в леглото. през единствената нощ, през която се видяхме. и си казахме всичко. и че е завинаги. и че сме единствените, на които ни се случва. и че се радваме, че най-накрая ни е осенила тази идея и къде сме бляли досега, с кого сме пасли и сме тичали по полянките, каква грешка! ти си, точно ти си. от две седмици насам, ти си. всяка нощ си с поне три различни имена. ще се разделим, ще сме приятели, ще се видим и ще разберем, че това е моментът и никой друг и той ей сега свършва.

вчера

early morning train trip, сф-бс

 

отдавна не съм пътеписала. не мога да заспя въпреки малкото сън след вечерната смяна и gossip в слушалките. влакът е от най-новите. очакваше се – като свърши сезонът да пуснат пак адекватни влакове. затова съм с дънки и суитчер. студено е, казват, че няма пуснат климатик, но отнякъде духа хладно. боси крака. мартин спи стора вечер у нас. още след първата успя да си намери квартира, бърз е. снощи плаках на работа. но това е дълга история, която дори не знам кога започва точно.

но нека я почнем в събота. тогава сутринта имахме среща доброволци от корпуса на мира, да обсъдим разни лгбт въпроси. имаше нови и стари доброволци, които са лгбт, и техни хетеро allies и новите търсеха кураж да се справят в бг без да се разкриват на работното си място – училища най-често. беше много странно, че трябва, както досега са си били открити, да не може да се разкриват заради деликатността на професията си – с деца. казаха, че дори в сащ още е малко шит да си открит учител гей. разказахме им за ситуацията в бг, старите гей доброволци споделиха опит, allies казаха как гледат да учат децата на толерантсност към всякакви групи. много е нетипично за бг да чуеш толкова хетеро хора да говорят съвсем свободно за лгт въпроси; да казват, че се гордеят с еди-кой-си, защото за първи път на тази среща е казал пред много хора, че е гей; да слушат с интерес парти живота на свой приятел гей, който навлиза във всякакви подробности. самият шеф на корпуса на мира в бг беше гей и съпругът му също беше на срещата. бяха двама сипматични дядовци. беше уникално да слушам как съпругът разказва за историята на лгбт движението в сащ, така както той я е видял и преживял, тогава е бил млад и всичко се е случило пред очите му. не е като да го четеш в уикипедия или в статии и разкази, уникално е да го чуеш от човек, намиращ се на един метър метър от теб, който си спомня как сестрата на съпруга му не им е давала да виждат племениците си 10 години, но как другите в семейството им са били много подкрепящи; и как те успокоява, че всичко ще се оправи и ти няма как да не му повярваш.

и после вечерта на някакъв купон с доброволците и други американци, кори ме хваща за ръцете и ми казва колко ще му липсваме с бо, и че въпреки, че сме се виждали 3-4 пъти, сме направили живота му в бг по-поносим. и не знам дали драматизира и дали да му вярвам, но ми става ужасно мило и тъжно, защото той си заминава (днес), и сугурно няма да го видя повече, нищо, че му казах, че му отидем на гости. и после едни момичета го разпознаха от ‘изгубени в българия’ и му се радваха и там го видях за последно.

а в неделя елза от работа събираше колеги за прощално виждане седмица преди да замине за лондон с приятеля си. елза е прекрасна и за почти година заедно сме си казали толкова малко. аз и без това там говоря малко само с 2-3 колежки, и с още 2-3 ми се ще да си говорим. та с елза освен за работа сме си казали много малко, основно едни няколко вечери, когато сме деляли такси след работа. говорехме на френски и аз все премислях думите си. преди да отида на срещата с колегите плаках под душа – мислех си за кори с елза и не исках никой да си тръгва и да усещам липсата му, а да не съм го опознала достатъчно. и знам, че това е двустранен процес, но аз от своя страна не положих никакво усилие. и не само за тях, а и за много други хора – и нови, и стари. и там под душа реших да напиша писмо на елза, за да й кажа, че ще ми липсва (сега и с другите напускащи, мнозинството останали хора са пълни тъпаци). на срещата бяха само хора, с които и две думи не мога да си кажа, с изключение на руси, с коготи и без това нищо не си казахме. с елза разменихме няколко думи на френски, наред с покана ‘елате ти и приятелката ти в лондон, когато искате’ и й се похвалих, че бо ще излага в барселона. мислех си да я дръпна настрана и да й кажа каквото си мислех, но не можах. отидох при другите на седмочисленици и когато останахме само с мартин, бо и тошко, мартин заговори за кандидатстването си в натфиз и неща покрай това, които просто не могад а опиша, ужасно ми се плачеше, понеже бяха верни и понеже дори не можех дума да кажа, а исках. и се чувствах ужасно смазана и исках веднага да намеря това, което искам да правя с живота си, да напусна деградиращата ме работа, да съм по-малко мързелива, да стана по-щастлива. и мълчах и гледах като теле, а мартин беше толкова вдъхновен и развълнуван, и очите ми се насълзиха, а на тръгване вече течаха и не можех да обясня с думи какво се случва.

следващите 2 дни нищо не казах на елза на работа, а снощи й написах писмо и днес като дойде на работа ще го прочете; а ако ми отговори, аз ще го прочета в понеделник. мартин дойде вкъщи в понеделник в 2 сутринта. пихме вино. изпушихме последната цигара ‘orient express’ от онази последна кутия, купена преди 6 години за 1,80. пазех я за някакъв повод, пък и не трябваше да я пуша сама. поводът се оказа неприятен, но поне вече мартин си има квартира. ‘orient express’ си беше цяла ера макар и кратка, но голяма в сърцето ми.

не бях плакала така във влак. на работа бях, но не толкова както като писах на елза.
не казах на кори, че е толкова яко да познавам lgbtq американци, които наживо да ми покажат какво е да си lgbtq от страната с най-дълга такава история; и че беше толкова яко да е така драматичен, забавен и bitchy.
не е яко да не казваш на прекрасните хора, че ги цениш. не е яко да си безчувствено неебателно копеле.

ала-бала

не мога да разбера хората, които ти казват, че са ти приятели и им пука за теб, после не се обаждат с месеци-години, и току ги потърсиш за нещо или те теб, и почват да ръсят тъпни от сорта на ‘знам, че не искаш да ме виждаш; знам, че ти е писнало от мен; не се обаждам, за да не те притеснявам; не се обаждам, защото мисля, че вече не искаш и да ме чуеш’. в такива моменти се питам за какво съм си губела времето и нервите да им давам шансове и реално, и в главата си само. нещастници.

black skin sexuality/черна.кожа.сексуалност

Please believe me
I’m estatic for you
Well why should I pretend
I have nothing to lose
No I don’t compare
You’ve got it all wrong now
My sorrows left behind
Let me tell you the truth

I feel nothing but joy and pride and happiness
Nothing but cheerfull face with kindness
I feel nothing but oceans of love and forgiveness
For you and your sweet girl
Please ignore the particular way I smile
Take no notice of the blood on the lip I bite
I am still your friend
There is no denying
For you and your new girl

Yes I remember
Everybody has affairs
Oh yeah we had some fun
But she is so perfect for you

What was I waiting for
Waiting for the bubble to burst
Over your stagnant pauses

Can’t cure what your devil don’t see
Or light a fire below the death of me
We’ve shot through all over our causes

Days spin through my heart
That sever the love
Kill all the pain with shame

I won’t be lost without you
I’ve found a way to get through
Now I’m up and running
Strong enough to walk away
And leave you all alone
I won’t be lost

What were you waiting for
Waiting for the straw to break
Over the back of desperate ways

You were a dream to me
Now you’re nothing but a heart
that bleeds
I’ll wash you off and carry on

And when I see you
I find another reason
To keep myself from getting lost in you

Faithfulness
Distracts me from my ever changing
Tastefulness
My mouth upon the richest tongues
I run for this
Static at the same time by it all

Common sense
Can slap me in the face
And yet I calm disent
Embarrassed by your obvious
Indifference
Disgusted at the same time by it all
Watching as my ego breaks your fall

Don’t you know that I’ve
Been running from you heart
And I feel like you’ve been running too

Don’t you know that I’ve
been lying from the start
And I feel like you’ve been lying too.

Leave you now
Can’t convince myself
That you’re the one somehow
To free me from this smile
I call my loneliness
Stuck inside this need to feel complete
Now I’ve left you standing on your feet

Don’t you know that I’ve been
running from you heart
And I feel like you’ve been running too
Don’t you know that I’ve been
lying from the start
And I feel like you’ve been
lying too.

Faithfulness is just a little rule
We break
Still pretending lust was just a fool
we faked, we made

Because of you
the tears dead in my eyes
they freeze until I’m blind
the eyes a gift from you

because of you
the scratches on my face
will never be erased
by someone else’s warmth

because of you
the winter feeds my heart
while summer blows and burns
my disappearing youth

My looooove is gone
Never feel again
because of loooooove
I feeeeel nothing

because of you
I’ll never feel again
the agony of pain
will never bruise or start

Because of you
our passion tends to lead
with all my lovers fate
with pieces from my heart

My loooove is done
never feeeeel again
because of looooove
I feeeeeeeel nothing

Because of looooove
I feeeeel nothing

because of you
because of you
because of looooooove
I feeeeeel nothing
because of looooooove
I feel nothing
 

видях я. крещях. блъсках оградата. докоснах я. обичам я.

nothing but joy and pride and happiness

днес в неофициален разговор на работа ми бе съобщено, че са ме взели на мушка. причините били, че напоследък името ми било изплувало тук-таме из разни важни случаи, където явно аз съм взимала първото обаждане или мейл и не съм направила всичко по силите си – качествено, описателно, количествено, етц. – да го разреша. и така, случаите били важни, все се стигнало до ръководството (не заради мен, а заради тази жизнена важност) и видели, че на дъното й стоя аз. това ми каза човекът, който се води трейнър и който ни слуша обаждания и т.н. в следващия месец ще ми слушат обаждания и ще ми гледат мейли повече от всякога. все едно съм на изпитателен срок. може и да съм. другите от ръководството искали да ме карат да правя разни тестове и глупости, но трейнърът отказал, защото не виждал смисъл и че това нямало да ми подобри представянето – съответно мазната усмивка на тъпите юзъри. не че съм си вършела работата лошо, даже напротив – но просто понякога малко съм избързвала с решенията, пропускала съм да уведомя изпращача на всеки един мейл, че сме го получили и не съм била лицемерно мила с тези по телефона. тоест не съм им казвала, например, че са забавни, когато кажели нещо смешно, а само съм се засмивала леко. тук трейнърът каза – ‘аз знам, че не си такава (тоест, че не се насилвам с любезностите и лицемерието), и те разбирам защо не го правиш. и знам, че въпреки че се води като препоръка да сме толкова мили с тях, никой не може да те накара да го правиш, камо ли пък да те санкционира за това’. и мисля, че наистина го каза с разбиране.

по принцип не харесвам особено този човек – на мен нищо лично не ми е направил и дори ме е хвалил, но е много властен и има хора, които си е набелязал и други, които толерира. нямам му доверие, че мисли и за моя гъз освен за своя, така както нямам доверие на никого в ‘ръководството’ (откъдето скоро като се махнат двамата свестни и остават само гъзове). но все пак той ме извика насаме, за да ми го каже това, както сам се изрази ‘за да ти го кажа преди да е минал месецът, през който ще те проверяваме’, за да имам едно и две наум и да съм по-внимателна.

това е ужасна работа и ужасна фирма. ама и светът е такъв. може да лъжат и мотаят, но трябва да е с усмивка на фалшива загриженост. corporate, keep it corporate – казваха за снимките, които да си сложим на новия (смотан) служебен чат; предпочитам да нямам. keep it corporate, не като във фейсбук – казаха ми да си сваля статуса на служебния чат, който гласеше ‘dirty little freak’. каза ми го едно шефче с две години по-голямо от мен (не че има значение), а цялото му бюро е покрито с плакат на някаква пингвинска анимация и току си крещят и викат или се гонят по детски с друга една шефка (която затвърди мнението да си махна статуса). доста corporate държание, нали.

7.40 часа работа на ден, 1.20 почивка, час в едната посока, час в другата – с автобус. 11 часа от деня ми прекарана с идиоти. понякога зимата си мислех, че това не е нормално. като е по-къс денят и е по-студено, е по-меланхолично и депресивно. ако нямах бо да ме чака всеки ден от работа и да ме изпраща на вратата дори и в 6,30 сутринта, когато кучетата навън виеха от студ, щях да се депресирам наистина и задълго. никога не съм искала да работя. трудът – това духовно и физическо извисяване – не, мерси. това е робско. системата не ме кефи. системата не е направена за хора. какво правиш с останалите 13 часа от деня си, ако сметнем, че поне 7-8 часа спиш? ядеш, пикаеш, къпеш се, переш, приготвяш си дрехите за следващия вълнуващ ден на работа. кога си със семейството си – ама истински и качествено, кога си гледаш децата, кога ги взимаш от детска градина и училище? кога се виждаш с гаджето? кога се виждаш с приятелите? кога отиваш в родния си град, ако не е този, в който работиш? жертваш празници, рождени дни, нови години, купони, погребения, сватби, кръщенета и други шитни, за да си в офиса на някаква смяна, просто защото прешъс фирмата е решила, че трябва да осигурява 24 съпорт на тъпите юзъри, които не знаят къде е ‘старт’ на компютъра. а на теб кой ти осигурява съпорта? 20-те дни отпуска за цяла година – 2-3 седмици през лятото, другите както дойдат. за да идеме ‘на море’! щото всичко в тоя живот е нагласено. завършваш училище, завършваш университет, намираш си работа (или работиш и учиш паралелно), имаш си гадже, нямаш си гадже, намираш си, спиш с някой колега, бачкаш като луд няква тъпня, ама си амбициозен, нали и се издигаш малко по малко, идва лятото – юли-август и 2 седмици ‘на море’ си е класика в жанра. тва варна, каваци, созопол, несебър, синеморец, джиткаме с колата. ако сме по-гъзари ходим на слънчев бряг, ако трябва и всеки уикенд след работа щото сме мега-гъзари. гърция-турция, ‘море’, спа-хотели, сауни. после се връщаме почернели щото сме ходИли и следобЕд ‘на море’ и пак си бачкаме в кутийкта. ей баце за тва живеем.

колкото и да ми е емоционална тази тема, този път няма да й се вкарвам толкова. макар че днешният неофициален разговор отново ми навява мисли за цялата картинка. всеки ден на работа аз съм робот. който не разговаря освен с 1-2 човека като истински хора. с още 2-3-4 ми се разговаря, но не знам как. който не поздравява и не казва чао на колегите. който понякога не поздравява и за рождените им дни като черпят. който рядко дава пари за подарък. който не се включва в разговорите тип ‘обща компания’. който не си разказва майчиното мляко пред всички. който не се пали толкова от тъпите важни ситуации, които са ежедневие.

скоро ще напусна. обещавам си.

let’s talk

не ми се говори.
с никого.
от доста време.
нямам какво да кажа.
на никого.
точка.

на трети март

откъсвам се от всички гадости, които се случват напоследък по света. откъсвам се от това, че ми е хубаво да съм си в бургас. откъсвам се от това, че минава 2 сутринта. и се връщам към един спомен от трети март тази година. преди това, малко предисловие:
единият ми дядо се е фанатизирал по атака. луд фен. луд гласоподавател. покрай него и баба ми, но тя поне не спори с телевизора и има и друг живот. той няма. всяко семейно събиране несъмнено трябва да мине със споменаване на колко е зле текущият министър-председател (който и да е той. непрекъснато се сменят), как турците са направили нещо ужасно и непростимо, как ще ни превземат! (гейовете някак ги подминава), как просто държавата просто… просто… абе проста работа. нашите само го поукротяват да не говори за това, защото сме се събрали на празник и така се приключва. последните пъти си позволих да му кресна да спре да говори глупости. и все пак. баба ми и дядо ми са по над 80-годишни – 2 гласа за атака. аз последно гласувах за зелените или изобщо за някоя дясно-центристка партия. сестра ми не се е регистрирала в софия и не гласува по никакви избори. малката равносметка – 2:1. за тях. тях, които аз смятам против мен. мен като личност. мен като убеждения. мен като бъдеще. мен като тяхна внучка. защото аз не съм против турците просто защото са такива. или срещу исляма просто защото е ислям. и защото новият нацизъм няма място в парламента, където се шири в момента. където и дядо ми е спомогнал да бъде вкаран. но те не осъзнават това. те не мислят за мен. вече не мисля, че изобщо мислят. срам ме е, че имам роднини, които мислят така и които действат така. с дядо ми не може да се говори нормално. когато прекалено много задълбая в това, изобщо и не искам да говоря с него и да го познавам. от друга страна той ме е отгледал. не сам, разбира се. като всеки дядо се е грижил за мен, за сестра ми и за братовчед ми. правел е каквото трябва. водил ни е, гледал ни е, хранил ни е. съвсем безрезервно. объркана съм. не мога да му обясня колко ме наранява той да има подобни убеждения. и просто си мълча.

на трети март тази година аз бях на работа. следобедна смяна. преди това се бях насочила да посрещна бо от автогарата. от софийския видях как пред парламента са се събрали някакви хора, от подлеза излизаха някакви невръстни атакистчета със знамена и други. влязох в подлеза. към мен приближаваше друга групичка, носеща гордо ‘атака сливен’, знамена. непълнолетни момчета. единият с така омразният ми водолазен костюм. не издържам на такава гадост. на такова признание, което всъщност е равно на пълно игнориране на проблема. и знам, че ей така сама пред тях там точно тогава не мога да променя хода им, но и не мога просто да ги подмина. на разминаване с водолаза му показвам среден пръст. той с чист рефлекс ми забива юмрука си в лицето ми. не беше силен удар. размести ми очилата, заболя ме носът, ушите ми се подпалиха. ей толкова лесно е да удариш човек в центъра на софия. прешъс софия. и групичката им отмина. имаха си план за изпълняване все пак. никой не видя, никой не реагира. аз останах изумена. тръгнах след тях и крещях ‘защо ме удари, бе’. почнах да го блъскам да спре, той като апостол спасител ми каза ‘върви си по пътя’. аз продължих да го блъскам. едно момче от групичката му ме осведоми, че онзи всъщност не ме е ударил. как съм могла да си го помисля! някаква баба ни подмина и им каза ‘айде, момчета, закъснявате’. продължих да крещя. онзи даже се обърна към един полицай стоящ наблизо да ни разреши спора едва ли не. чак тогава видях, че изобщо има полиция. онзи ме гледаше по-изумен и от мен и нищо не каза. изкрещях му ‘благодаря за помощта’ и тръгнах към метрото. краката ми трепереха. махнах си очилата, защото носът ме болеше и си плачех ей така в метрото, и във вагона, и по пътя към автогарата.

да, болката беше лека и отмина бързо. да, плаках после и в автобуса и цял ден на работа мълчах и плаках само в тоалетната. да, до другия ден ми мина. но физическата болка е нищо. после мислиш, премисляш, виждаш го хиляди пъти как ти се случва. бях забравила този случай, за което се радвам. не се сетих за него дори, когато същите изроди оскверниха молитвата на мюсюлманите и изгориха ритуални килими. нито, когато нападнаха приятелите ми след прайда – биха момчетата, а момичетата – не. дори, когато обсъждахме как слава богу поне не нападат момичетата. сетих се сега, когато прочетох в един блог ‘трети март’. за мен трети март е това - легитимен и всепризнат неонацизъм. и един незабелязан удар в центъра на софия. дори от полицията, стояща на 10 метра, както се оказа.

все още е нямало повод, но когато следващия път дядо ми възхвалява атака на семейната вечеря, ще му изкрещя в лицето какво направиха на неговата внучка симпатизанти на неговата партия.

защото: yES, i’tS fUCKING pOLITICAL!

i’m a freak, baby

когато бях на далечните 19 бях в един гей бар във варна. гледах как танцуват момичетата и момчетата. две момчета заедно, две момичета заедно, 5 момичета заедно, момиче и момче заедно. тогава осъзнах значението на думата ‘гей’. беше огромно, всеобхватно, чувство за уникална веселост и разнообразие. и беше прекрасна вечер.

докато правехме филмчетата за 17ти май и се ровех да превеждам текстове за страницата и разговаряхме с приятели научих още неща за бисексуалността, вътрешната хомофобия и всякакви други аспекти на това да си гей (общо казано) или ЛГБТ (по-разгърнато казано). с чукащия на вратата прайд и новините и снимките от прайд шествията по света този месец за пореден път си припомням колко разнообразна е тази LGBTQI+ общност. как в борбата за равни права и достойнство току се пренебрегват хора, стоящи зад дадена буквичка – например бисексуалните, които всеки поставя под въпрос; трансджендър хората, неразбираеми за мнозина и отхвърляни с идеята ‘нека първо да извоюваме права за гейовете и лесбийките, а после за тях’, което е също толкова лицемерно колкото е  ‘нека първо да оправим здравеопазваенто, образованието, да се вдигнат заплатите, пък тогава ще мислим за хомосексуалните’. а това е толкова цветна общност с толкова различни субкултури в нея, които аз не желая да пренебрегвам, независимо колко са крещящи, или екстремни, или смотани или рядко срещани, или стереотипни. затова са долните снимки. за всички, които са freaks. за всички религиозни, за всички дългогодишни двойки, за всички drag queens и drag kings, за всички бисексуални, за всички женствени гейове, за всички андрогенно изглеждащи, за всички bear-и, за всички интерсексуални, за всички ЛГБТ семейства с деца, за всички fairies, за всички мускулести гейове, за всички leather-и, за всички dykes on bikes, за всички трансджендър хора, за всички, които си падат по БДСМ, за всички queers, за всички butch лесбийки, за всички пансексуални, за всички, които не искат да се определят, за всички транссексуални, за всички женствени лесбийки, за всички somewhere in between, за всички скрити и мразещи се, за всички out, loud and proud, за всички независимо от цвета им, религията им, националността им, етноса им, за всички активисти, за всички подкрепящи, за всички, които си седят вкъщи, за всички, които биват бити, унижавани, убивани.

обичам ви всички.

а прайдът в българия е на 18ти юни. събиране между 4 и 4.30 на моста на влюбените, софия.
‘staff’ you there.